— Добре. Обаче веднага щом научиш нещо, ми звънни. Сега е по-добре да затварям. Имам доста хора за евакуиране.
— Рейчъл, обещай, че след трийсет минути вече ще си тръгнала!
— Обещавам, че веднага щом изкарам всички, ще тръгна и аз.
— Ако не тръгнеш преди това, ще останеш заседнала в хотела. Между вълните няма да има време да стигнеш до безопасно място. Те ще са твърде големи.
— Кай, разбирам това, но аз нося отговорност за тези хора. Трябва да си свърша работата.
— Знам. Върви да я вършиш. Скъпа, още нещо. Обичам те.
— И аз те обичам — отговори Рейчъл. — Ще се видим, когато всичко свърши.
Тя прекъсна линията. Кай остана вторачен в телефона, надявайки се, че е права.
Рейчъл веднага извади своето уоки-токи.
— Мериън, чуваш ли?
— Мериън слуша. Рейчъл, гледаш ли телевизия?
— Не, аз съм горе в балната зала.
— Току-що изчетоха ново предупреждение за цунами. А сега казват…
— Казват, че ще бъде много по-голямо, и ни препоръчват да евакуираме хотела.
— Значи все пак гледаш.
— Няма значение. Трябва да евакуираме хората.
— Имах затруднения да накарам гостите просто да се качат в стаите си. Тук долу във фоайето сме наводнени от хора.
— Знам. Пращаш хората със стаи на първия, втория и третия етаж в балната зала „Уайлеа“, нали?
— Да, процедурата е такава.
— Вече не. Качи се и им кажи да напуснат хотела. Да тръгнат нагоре по Калакауа авеню. След това нагоре по улица „Маноа“ към „Удлаун“.
— „Удлаун“? Че това е на почти пет километра оттук!
— Знам. Може би ще е достатъчно навътре в сушата.
— Шегуваш ли се?
Колко ли хора днес ще ме попитат същото, помисли си Рейчъл.
— Не — отговори тя. — Просто го направи.
— Добре, но как ще убедя гостите? Някои ме попитаха откъде най-добре могат да гледат цунамито! — Мериън замълча за миг. — Можем да пуснем пожарната сигнализация.
— И аз си помислих това — каза Рейчъл, — но това може напълно да ги обърка. Възможно е да си помислят, че е аларма за цунамито, и да останат на място.
— А какво ще правим с хората, които са вече по стаите си?
— Първо, предай на служителите, че трябва да евакуираме хотела. След като съобщиш на гостите в балната зала „Уайлеа“, вземи петима от рецепционистите и тръгнете от стая на стая, за да накарате хората да се евакуират.
— А ако не искат?
— Не можем да ги принудим да напуснат хотела, но се погрижи да разберат колко е опасно положението. Не забравяй, че съпругът ми е директор на Предупредителния център. Щом той казва да се махаме оттук, ще го направим на всяка цена.
— А ти какво ще правиш?
— Имам 500 гости в балната зала „Камехамеха“. Не тръгвам, докато не се евакуират.
23.
10:39 сутринта
43 минути до идването на вълната
Капитан Мартин Уейнрайт надникна през кокпитния прозорец на своя C-130H към синия океан под него. Приказките, които се чуваха от радиостанцията, се различаваха от всичко, което беше чувал през осемте си години като летец за 314-и военновъздушен транспортен авиополк. Разменяха се доклади за огромно цунами, отиващо към Хаваи, но от височина 9500 метра морето изглеждаше спокойно и гладко като езеро в родния му щат Тенеси.
Транспортният самолет на военновъздушните сили под негова команда вече беше повече от три часа във въздуха. Задачата му беше да достави три чисто нови хъмвита от Сан Диего в базата „Хикъм“ на ВВС, а оттам трябваше да бъдат доставени в Пърл Харбър, където беше базата на военния флот. Той очакваше обичайния рутинен полет за себе си и екипажа: кацат в „Хикъм“, обезопасяват самолета, излизат от базата за няколко часа разходка из Уайкики, след това прибиране в казармите за сън, а на следващия ден превоз на товар оборудване до материка. Всичко това беше правил дузина пъти досега. Заповедта, която сега получи от контролната кула на Центъра за въздушен контрол на Хонолулу обаче, беше необичайна.
— Тук военен полет 547 — каза Уейнрайт. Беше сигурен, че е чул добре. — Кула, моля, повторете. Затваряте „Хикъм“?
— Правилно, 547 — каза ръководителят на полета, гласът му беше напрегнат и отсечен. — Заповядвам ви веднага да обърнете към материка и да се насочите към най-близкото летище.
— Кула, това е невъзможно. Минахме точката, от която вече няма връщане. — Четиримоторният турбовитлов самолет беше изгълтал повече от половината гориво в резервоарите. На 480 километра от Сан Диего горивото им щеше да свърши. Хавайските острови бяха един от най-отдалечените архипелази в света, което означаваше, че няма къде другаде да кацнат.