Джентри се тръшна пред своя компютър и влезе в електронната си поща.
Изскочи поредица снимки. Гейл рязко си пое дъх, когато видя първата, пренебрегвайки телесната миризма на Джентри.
До този миг не беше очаквала, че ще успее да намери нещо, но онова, което видя, я накара да промени мнението си. Вече вярваше.
Последствията от тези снимки се заредиха в главата ѝ. Самолет със стотици пътници вече беше паднал заради това, което сега беше пред очите ѝ. Вече знаеше, че това е само началото.
— Господи — изплака тя ужасена от мисълта за разрушенията, които предстоят.
— Да — кимна Джентри, усмихвайки се на снимката. — Не е ли страхотно?
25.
10:45 сутринта
37 минути до идването на вълната
Докато Реджи анализираше данните от дълбоководния буй, Кай държеше под око евакуацията по кабелните телевизии, които не бяха излъчили съобщението на Системата за оповестяване на извънредни случаи (СОИС), и се беше ужасил от видяното. Затова сега разговаряше с пресата.
Повечето канали повтаряха отново и отново излъченото от СОИС съобщение. През последните няколко минути беше излъчено предупреждение от губернаторката, може би за да му се придаде по-голяма тежест. Но съдържанието на онова, което Брайън Ренфро беше предал толкова речовито, не беше променено съществено.
Все още не се споменаваше за сблъсък с метеорит и може би това беше една от причините, че толкова много хора пренебрегваха предупреждението или бяха объркани и не знаеха какво да правят.
Преди десет минути Кай беше започнал да гледа телевизията по-внимателно, защото искаше да види как напредва евакуацията. Той превключи на националното предаване на Ем Ес Ен Би Си, която не излъчваше предупреждението, защото основната част от нейните зрители бяха на материка. Телевизията използваше екип местни оператори за репортажите си от място.
Репортерът, застанал на плажа Уайкики, се обърна с лице към сцената зад гърба си. Някои хора тичаха паникьосани. По пътя покрай брега колите се движеха толкова бавно една след друга, че по-скоро стояха на място. Виждаха се още коли, излизащи от хотелските гаражи по протежение на брега, които се опитваха да се включат в движението. На няколко кръстовища полицията се опитваше да ги насочва, но големият им брой правеше невъзможно бързото придвижване на автомобилите.
Имаше и хора, които се разхождаха по плажа, без да обръщат внимание на евакуацията. Репортерът, чиято къса коса устояваше на вятъра, който люлееше дърветата зад него, спря един дебелак по шорти и преметната през рамо хавлия.
— Господине — заговори го репортерът, — струва ми се, че не сте особено загрижен заради предупреждението за идващото цунами. Мога ли да попитам защо?
Мъжът поклати пренебрежително глава.
— Имам усещането, че веднъж годишно ни пращат тези предупреждения. Ще изчакам тук, докато не останат 15 минути до идването на вълната, и тогава ще се върна в апартамента си.
— Апартаментът ви?
— Да, той е ей там — каза дебелакът и посочи бялата сграда зад гърба си. — Осем етажа и отгоре се открива прекрасна гледка към плажа, така че ще гледам оттам. Обикновено няма какво толкова да се види. Но знае ли човек? Днес може да е различно.
— Говорите така, сякаш смятате цунамито за забавление.
— Ще бъде наистина удивително човек да види истинско цунами, не мислите ли? Обаче аз съм сигурен, че това е поредната фалшива тревога.
— Не чухте ли, че обновеното предупреждение говори за вълни, високи 60 метра?
— Глупости. Каква е вероятността това да е истина?
Мъжът продължи разходката си и журналистът се упъти към един джип „Лексус“, който участваше в мъчителното пълзене на автомобилната колона по Калакауа авеню. На заден план освен бягащи ужасени хора се виждаха и групи, които си ходеха спокойно по улицата, сякаш бяха подкарани в определена посока от невидим пастир. Кай сметна сцената за вбесяваща, но знаеше, че това е типичното поведение по време на евакуация.
Преди да рухнат „близнаците“ на Световния търговски център, на някои хора им трябваха десет минути да се решат да избягат от своите офиси. И дори тогава повечето се упътиха бавно надолу по стълбищата, изразходвайки двойно повече време от онова, което инженерите бяха очаквали при конструирането на сградите. Други 135 души не са имали дори това присъствие на духа. Били са толкова парализирани от ставащото, че изобщо не са направили опит да избягат и са били все още в офисите си, когато сградите се срутват. Сега Кай можеше да наблюдава всички тези поведенчески модели на живо.