— Това е непромокаемата ми чанта за каяк. С нея лесно ще носиш нещата си. А това е слушалка за мобилния ти телефон. Пасва под каската, така че ще можеш да говориш, докато си на мотора.
— Реджи, благодаря ти. Това означава много за мен.
— Ей, давам ти тези неща само назаем и си ги искам обратно.
— Можеш ли да направиш още нещо за мен? — попита Кай и му подаде повода.
— Да взема Билбо?
— Няма да се събере на мотора.
— Никакъв проблем. Ако новинарите ме ядосат, ще го насъскам срещу тях. — В този момент Билбо лизна ръката на Реджи, сякаш за да му покаже колко всъщност е опасен.
— Пази се — каза накрая Кай и го прегърна.
В началото Реджи сякаш се изненада, но после отговори на прегръдката.
— Ти също. Ще се видим след няколко часа — каза уверено той, сякаш не искаше да повярва, че Кай може да е в опасност.
Реджи протегна ръка на Брад.
— Нали не се сърдиш?
Без да се колебае, Брад стисна огромната му лапа.
— Искам да знаеш, че не се дърля често с бивши футболисти с живо тегло 135 килограма.
— Ясно. Вървете да я намерите. — Реджи се качи в новинарския пикап с Билбо и те потеглиха към вратата в оградата.
Кай пусна фотоалбума в непромокаемата торба и я преметна през рамо. Пъхна жака на слушалката в телефона си и сложи каската. Беше му поне с три размера по-голяма, но стегна ремъка докрай, за да не може много да се люшка.
Брад скочи на мотоциклета и даде газ. Кай внимателно прехвърли крак през малката кожена подложка, която минаваше за задната седалка.
— Къде да си сложа краката? — попита той.
— Човече, никога ли не си се качвал на мотоциклет?
— И сега нямаше да го направя, ако случаят не беше извънреден.
— Сложи крака на стъпенките и ме прегърни през кръста.
— Кажи ми, ако не можеш да дишаш.
— Не се притеснявай, но трябва да карам доста лудешки, за да стигнем там навреме. Всъщност къде отиваме? Трябва ни лодка, ако искаме да излезем в залива, а моята е в гаража ми.
— Знам. Карай към „Гранд Хаваян“. Ще ти обясня всичко по пътя.
— С този вятър няма да можем много да разговаряме. Щом стигнем там, ще ми обясниш. Дръж се здраво. Ако паднеш, ще се върна да те взема.
Кай не оцени високо чувството за хумор на брат си. Той никога не се беше качвал на мотоциклет и не искаше да го прави. Но решимостта му да намери дъщеря си беше по-силна от ужаса да седи на голо желязо, летящо със 140 конски сили. Дори да се блъснеха в „Мини“, харлито щеше да е потърпевшата страна.
После се изненада колко бързо преодоля страха си. Не можеха да се свържат с Тереза, за да ѝ кажат къде са момичетата. Рейчъл беше заета в хотела с евакуацията на гостите. А полицията отговаряше за най-голямата масова евакуация в историята. Всичко зависеше от него и Брад.
Когато Брад даде газ и моторът се стрелна напред, Кай се вкопчи в него като лоза в дъб, стиснал мобилния телефон в едната си ръка. Гравитационните сили бяха ужасни, но Кай се изненада, че не изпитва усещането, че ще падне от мотора. Да, чувстваше, че ще повърне, но това поне беше нещо, което можеше да контролира. Всеки друг път щеше да се чувства неловко, притискайки се толкова плътно в Брад, но сега не му пукаше и просто се съсредоточи върху задачата пред тях.
Неохотно освободи дясната си ръка и опипа за клавиатурата на телефона, докато в същото време излетяха от портата на улица „Уивър“, като основната им посока беше Н1. Улицата беше претъпкана с коли, но движението беше постоянно, макар и не бързо. След няколко секунди настигнаха новинарската камионетка и я отминаха, все едно беше спряла на място.
Кай натисна бутона за бързо избиране на Предупредителния център за цунами в Палмър, Аляска, който отговаряше за Западното крайбрежие и самата Аляска. Чу единствено сигнала за липса на достъп. Както очакваше, телефонните линии бяха претоварени, защото хората се обаждаха на близки и познати заради идващото цунами.
Пътят зави в северна посока и те се натъкнаха на още трафик, който се движеше с не повече от 10-15 километра в час. Брад качи мотоциклета на банкета и подкара лудешки напред само на сантиметри от колите вляво от тях. От време на време улучваха по някоя купчинка пясък или дупка и Кай усещаше как мотоциклетът леко поднася. Надникна през рамото на Брад. Стрелката на скоростомера се колебаеше около отметката за 100 километра в час.
Продължи да набира номера на центъра. След още седем опита най-накрая чу сигнал свободно. Още при първото позвъняване директорът Франк Манети отговори. Вероятно на екрана на телефона му се беше изписало името на Кай, защото нямаше нужда да се представя — Манети пръв заговори: