И другите ловци ръмжаха в кръчмата — когато дойде време да тръгват за делото, селото излезе да ги изпрати.
Цяла армия бяха — някой се пошегува и го каза. Целия град можеха да превземат тези мъжаги, ако се дигнат — та една кучка ли?
Беше им весело. Имаха сила. Огромна вътрешна сила, която неизменно се ражда от святата кауза на истината. Без много умение в думите, без даже възможността тъй да го изкажат, селяните го усещаха в себе си, разменяха си го, щом се погледнат в очите, и бяха дълбоко убедени, че всичко ще свърши добре.
Най-сетне дойде мигът и те влязоха в залата — скромни, притихнали и достойни.
Съдията обяви случая. После даде думата на адвоката на Евров. Той отвори чантата си, предаде документите на съда и помоли да ги огледат.
— Вие имате ли документ за собственост върху кучката Цветелина? — попитаха Иван.
— Н… не — каза той.
— Тогава на какво основание претендирате, че е ваша?
— Че как… — каза Иван. — Нали съм я отгледал от ей такова.
Той показа ръката си до китката и се обърна към своите съселяни.
— Ловно куче без документ не може — казаха.
— Ще му извадим, щом трябва — каза председателят на селската дружинка.
— Моля! — казаха строго. — Нямате думата!
— Нали съм свидетел по делото, другарю съдия — озъби се председателят на дружинката. — Защо да нямам думата.
Съдиите се спогледаха, наведоха си главите и нещо си казаха. След това дадоха думата на председателя на дружинката. Той просто разказа цялата работа: Иван взема кученцето от съседите си, отглежда го, храни го и го обучава години, всички ходят на лов с него и го знаят като свое. Идва един ден горският и тъй нататък — дотук.
— Документът определя собственика и собствеността — казаха. — Ищецът (тоест Иван) няма никакъв документ, а собственикът Евров има. Това е.
Някой от селяните вдигна високо ръка — дадоха думата и на него.
— Другарю съдия — каза селянинът, — ако аз ви открадна шапката и си извадя документ за нея, тя ваша ли ще бъде или моя?
Съдията каза, че става дума за куче, а не за шапка, но никой не го чу, защото настана малка суматоха.
— Моля! — казаха. — Моля!
Дойде ред на адвоката на Иван. Той говори кротко и умно — накрая показа двайсетте и осем селяни в залата и попита дали според уважаемия съд тези трудови хора, с имена, със семейства, с цялата си отговорност на кооперативни стопани, могат да се вдигнат от работите си, та да дойдат да лъжесвидетелствуват?
Съдиите отново се спогледаха, отново си казаха нещо и след това дадоха последователно думата на четирима селяни. Те разказаха същото. Нещата май тръгнаха на добре, когато съдията, след още едно малко съвещание, отсече:
— Законът си е закон. Документът определя собственика и собствеността. Впрочем собственикът иска ли думата?
Евров, който през цялото време мълчеше, сви рамене и разпери ръце. „Всичко е ясно“ — значеше това.
Съдията повтори думите си за документа и собствеността, след това повтори и жеста на Евров.
Тогава адвокатът на Иван скочи и поиска с груб глас от съда да влезе кучката.
— Тя е отвън — каза той. — Аз …
Той продължаваше да говори, но и сега никой нищо не чу, защото селяните бръмнаха като кошер, а Иван, забравил изведнъж къде се намира, свирна два пъти силно.
Чу се скимтене, после лай и страшно драскате по вратата.
Адвокатът отиде и я отвори.
Кучката повлече човека, който я държеше, отскубна се и се хвърли върху Иван.
— Цветелина! — извика Евров и скочи. — Цветелина! Тук!
Кучката за секунда се обърна към съдиите, после към него, погледна ги като предмети и отново се метна върху Иван като риба. Дългият й червен език близна брадата му.
Някой викаше: „Моля!“ Друг дрънкаше със звънец. „Ох, душицата!“ — изрева най-старият от ловците.
А Цветелина и Иван не чуваха и не виждаха нищо, той беше разтворил очите и ръцете си колкото може, тя се отдръпваше и скачаше отново и отново по него — докато накрая го събори върху скамейката и двамата се превърнаха в една от онези живи топки, които на този свят само божият съд някога може да раздели.