Макар да беше правил любов с много жени, Рейвън не беше целувал момиче като Мисти. Той ликуваше, чувствата го заливаха като порой от звезди. Това малко планинско цвете беше освежило духа му, беше го накарало да се почувства отново млад и в мир със себе си. Завладян от страстта, той притисна тялото й почти грубо към своето, задълбочи целувката и зарови пръсти в копринената й коса.
И тогава, като тъпа болка, се обади чувството му за отговорност. То му напомни колко различни бяха те. Неговото семейство беше богато, нейното — бедно. Той беше завършил университет, а тя едва четеше и пишеше. Той живееше в голям град, беше изискан и познаваше света, а тя не беше напускала планините Озарк и беше съвсем невинна. Дори да не беше грешна, връзката между тях не беше благоразумна. Семействата им враждуваха вече повече от век. Не, връзката им беше обречена още от самото начало.
Наложил отново своята самодисциплина, той успя да потисне страстта и нежно отдалечи топлото й и меко тяло от своето. Един мускул на бузата му играеше, той потопи поглед в зелените й очи, които бяха потъмнели от нега.
— Струва ми се, че нощта е доста студена — каза той с надебелял от страст глас и изпита празнота още докато говореше.
Тя понечи да каже нещо, но той сложи пръст на нежните й устни, притегли я импулсивно към себе си, вдъхна аромата на тялото й и пред погледа му отново се появи лицето й, обрамчено от светлината на огъня. По дяволите, прокле той съдбата, която беше дала на него името Девънпорт, а на нея — името Малоун. Нима това момиче, което беше успяло да събуди чувствата му и да запали такава неподозирана страст у него, беше враг!
Знаеше, че ако я държи дълго в прегръдките си, ще я целуне отново, затова се изправи бавно и й помогна да стане на крака. Несъзнателно хвърли поглед към мястото, където спеше тя. Беше направила нещо като параван, за да си осигури уединение. После погледна озареното й от пламъците лице. Макар и потисната, страстта още блестеше в очите й. Лицето й беше така нежно и така сладко, че не можеше да устои на порива да целуне за последен път бузата й.
— Лека нощ, Мисти — каза той с дрезгав глас и притисна нежната й длан към устните си. — Приятни сънища.
Тя си пое дълбоко и все пак, несигурно, дъх.
— Лека нощ, Рейвън — отговори шепнешком, с треперещи устни.
Той се обърна и втренчи поглед в огъня. Чу тихите й стъпки, а после и лекия шум от падането на еленовите панталони на пода. Останаха само стенанията на вятъра и шепотът на огъня. Той седна на стола до огнището и потъна в мисли. Остана така, неподвижен, докато не чу равномерното й дишане. После отиде до прозореца и се загледа в осветената от луната гора. Дълго време мисли, прокара длан през косата си, а после я остави да падне край тялото му. Защо ли, за Бога, му беше хрумнало да дойде тук, където хората все още вярваха в магически сили, а стогодишната вражда все още беше въпрос на чест? Може би беше случайност, може би беше съвпадение, а може би — съдба. Но каквото и да беше, то предвещаваше емоционална катастрофа. Защо ли Мисти беше тази, която го намери? Не, защо ли той си позволяваше да се привързва към нея, като знаеше, че това е ужасна грешка? Какво ли щеше да се случи, когато Езра се завърне и го завари в колибата? На всички им предстоеше да изпитат само горчивина дори и да не разберяха, че името му е Девънпорт.
А началото беше толкова обикновено.
Той имаше намерение да остане само ден или два. А беше останал много повече и искаше да остане още. Дали твърдението, че остава заради нейната сигурност, не беше само извинение за желанието му да бъде до нея? Още не знаеше какви са чувствата, които изпитваше към Мисти, но знаеше, че е намерил вълшебното цвете. Нещо в него горещо отричаше възможността да не я види никога вече. Само като си помислеше за нея, и слабините го заболяваха. „Господи, в какво дяволско положение се озовах сега!“ — помисли си той, преди да си легне.
Глава 4
— О, погледни… есенен шибой! — извика Мисти и тръгна бързо към гъсталака, чиято нежна зеленина беше придобила златист оттенък в светлината на следобеда.