Вятърът вдигаше вихрушка от сухи листа около тях. Мисти хвърли поглед към небето, което през целия следобед беше надвиснало и сиво. Сега по него плаваха мрачни облаци.
— Хайде, Докторе от Големия град — каза тя. Явно доброто й настроение се беше върнало. — Имам много работа, която трябва да свърша, а и като гледам небето, виждам, че след няколко часа ще завали силен сняг.
Като прибраха всичко в раницата, те тръгнаха обратно през гората. Блясъкът от багри на есенните листа си беше отишъл, всичко беше сиво и мрачно, само на места, по дъбовете, имаше още яркочервени листа. Зеленееха се единствено боровите дървета. Спираха тук-там, защото Мисти продължаваше да събира билки, а Рейвън гледаше към скалите, полузакрити от облаците. Понякога мъглата се разместваше и той виждаше отвори в скалите. Не се стърпя и запита Мисти за тях.
— Това са стари индиански пещери. Там са, откакто се помним — каза тя и също погледна към планините. — Никой вече не ходи там. Защо се интересуваш от тях?
— Когато бях малък, дядо ми разказваше интересни истории за пещерите. Той твърдеше, че индианците го нападали няколко пъти, но той винаги излизал победител от битката. — Споменът накара Рейвън да се усмихне. — Твърдеше още, че те го удостоили с награда за смелостта му. Дори били готови да го приемат за вожд.
Мисти наклони глава назад и се засмя.
— Дядо ти май е обичал да се хвали, а и да си измисля истории.
След час тя престана да събира билки. Над планината се беше спуснал здрач и очертанията й бяха станали примамливо сини. Под тях течеше бърз поток, над който беше паднало широко дърво, което хората използваха вместо мост. Водата се пенеше около скалите, а на около три метра от тях образуваше малки водопадчета.
Рейвън едва не падна във водата, докато гледаше как Мисти се повдига на пръсти, за да откъсне клонче от едно надвиснало дърво.
— Какво си намислила сега? — попита той и се приближи до нея.
Тя го изгледа безочливо.
— Ще използвам клончето, за да балансирам, докато вървя по дървото.
— Хммм… Звучи интересно — каза той. — Не се случва много често да прекосяваш леденостуден и бърз поток по хлъзгаво и тясно дърво, нали? Дали да не минем пак по онова мостче, по което минахме и сутринта?
— О, трябва да се върнем мили назад, за да стигнем до него. Ще се стъмни, преди да сме се прибрали у дома. — Тя се усмихна. — Хайде просто да изтичаме по това дърво. Правила съм го стотици пъти.
Рейвън не повярва на онова, което чу. Остана загледан в леденостудената вода.
— Стотици пъти, казваш?
— Да. Много е просто. Ето — каза тя, като отчупи друго клонче и му го подаде, — сложи го между зъбите си. Ще ти помогне да запазиш равновесие.
Рейвън изгледа клончето и се засмя.
— Но това не е логично. Няма никакъв смисъл. То…
— Това няма значение — прекъсна го тя, вече тръгнала към потока с Роло по петите. Хвърли му поглед през рамо и му намигна. — Помни, че тук, в планините, във въздуха има магия. А и това е един от случаите, когато трябва да се довериш на сърцето си, а не на главата си.
Всъщност Мисти беше прекосявала потока по това дърво само два пъти и сега, като погледна надолу към водата, й се зави свят. Но тя извика на помощ цялата си смелост, пъхна клончето между зъбите си, разпери ръце и стъпи на дървото. Пое си дълбоко дъх и тръгна напред. Усети пръските от водопадите да падат върху лицето й, чуваше как Роло уверено пристъпва зад нея. Като стигна на другия край, тя скочи на земята и си отдъхна. А после се засмя възторжено и се завъртя няколко пъти.
— Сега е твой ред! — извика високо, за да надвие шума от бързо течащия поток. — Хайде, идвай!
Загледа как Рейвън пъхна клончето в устата си и тръгна. Справяше се добре, докато не стигна до средата на дървото, където започна да стъпва ту назад, ту напред. С нарастваща тревога тя сведе поглед към бълбукащата вода, а после погледна Рейвън, който още се опитваше да запази равновесие. Сърцето й подскочи, защото той политна… Но той простря встрани едната си ръка и успя да продължи напред. Като стигна близо до края на дървото, той скочи на брега, хвърли клончето на земята и започна да изкачва полегатия бряг Мисти се втурна към него. С блеснали очи, той свали раницата от гърба си.
— Клончето много ми помогна, няма що! — заяде се с нея, но я прегърна.
Мисти погледна в блесналите му очи и двамата се засмяха облекчено. Тя отново изпита нежни чувства към него.
— Това малко клонче вероятно е спасило живота ти — каза тя и пак се засмя. — Добре, че го взе. — В повишено настроение, тя хвърли поглед през рамо и направи движение, като че ли искаше да побегне към гората.