— Не така бързо, малка хитрушо — каза той, много лесно я улови и отново я взе в прегръдките си — Ако искаш да обявиш война, приемам предизвикателството. — Усмихна й се накриво. — Само почакай да те хвана!
Известно време си играха на гоненица. През цялото време Мисти пищеше и се смееше неудържимо, а после, без да знае как стана, той я хвана и я притисна силно към тялото си. Топлината му проникна през дрехите й, а мъжката му миризма възбуди страстта й. Очите им се срещнаха. В погледа му имаше нежност и загриженост.
— Студено ли ти е?
— Не — отговори шепнешком тя.
И тогава той разбра, че тя тръпне от желание, а не от студ.
Тя също усети, че той се опитва да потисне надигащото се и у него желание. И в този миг тя разбра, че този мъж, когото едва познаваше, й беше необходим като храната и водата, като планините, без които тя не можеше да живее. Рейвън погали бузата й и усети как цялото й тяло потръпна от възторг. Той нададе дрезгав стон и сведе устни към лицето й. Целуна челото й, клепачите й, вдлъбнатинката между ключиците й, като през цялото време милваше тялото й с жажда и настоятелност, които спираха дъха й.
— Мисти… Моя красива, красива Мисти… — шепнеше той. В гласа му имаше чувства, които караха кръвта й да кипи. Той я целуна страстно и тя престана да мисли за каквото и да било. В този миг не съществуваше нищо друго на света, освен чувствата, които ги свързваха. Чу собствения си стон на удоволствие, който се изгуби в шума от водопада.
Отначало бавно и плахо, а после по-силно, у нея започна да се надига страх. Страх, който помрачаваше еуфорията й. Тя не се страхуваше физически от Рейвън. Страхуваше се от собствените си чувства и от онова, което щеше да последва от емоционалното им обвързване. Винаги беше притежавала способността да контролира своя малък свят, винаги се беше справяла с проблемите. Но никога не беше изпадала в положение като това, толкова изпълнено с емоционален риск. Вътрешният й глас я предупреждаваше, че трябва да се владее, че не бива да му позволява да разбере колко много е увлечена по него. Този мъж принадлежеше на града и сигурно щеше да се върне там. Тя ще се опита да го задържи в планините, но ако не успее, ще бъде самотна и тъжна до края на дните си. Ами Езра, запита се тя с тревога. Той ще се върне след няколко седмици. Беше сигурна, че няма да одобри непознатия, ще каже, че жителите на равнината „са различни от нас“.
Изведнъж се почувства уязвима, после възвърна съзнанието и самоконтрола си, изплъзна се от прегръдката му и погледна в очите му. Той беше силно изненадан. Беше започнало да вали сняг. Тя виждаше снежинките по гарвановочерната коса на Рейвън и усещаше студа върху раменете си.
— По-добре да се връщаме в колибата — каза тя. Гласът й прозвуча глухо. Направи крачка назад. — Вятърът се усилва, ще докара още сняг. Скоро ще вали много силно.
Изпълненият с копнеж поглед на Рейвън срещна нейния.
— Да, предполагам, че си права — каза той тихо, примирено.
С очевидно съжаление вдигна раницата, постави длан на гърба й и двамата се отдалечиха от потока. Вървяха мълчаливо през огромната гора. Роло ги следваше, кожухчето му блестеше от снега, който се топеше, щом го докоснеше. Мисти беше тъжна. Непрекъснато си повтаряше, че трябваше да прекъсне прегръдката, но това не я правеше по-сигурна и по-весела. Намериха пътеката, по която минаваха дърварите и която водеше към селото. След трийсет минути Мисти видя колибата, вече покрита със сняг. Като излязоха от гората, тя чу силно изпукване — като да се отчупваше голям клон — и видя нещо, което накара сърцето й да подскочи. На земята пред тях имаше букет от нежни замръзнали цветя, които проблясваха с ледена красота в загасващата светлина на деня. Изпълнена с възторг, тя коленичи и взе едно от тях в ръка.
— Не съм виждала такива цветя, откакто бях дете — каза тихо. С въпросителна усмивка, Рейвън хвана дланта й и погледна цветето. — Това е цвете от лед — прошепна тя. — Понякога, когато цветето умре, в корена му още има влага. И когато той замръзне, ледът излиза от корена и образува тези ледени цветове. — Тя му се усмихна. — Наистина имаме късмет, че ги намерихме, защото те могат да изпълняват всички желания.
— А какво би си пожелала ти, ако можеше да имаш всичко на този свят? — попита я Рейвън с топлота и възхищение в очите.
В гласа му имаше нежност, която се вля и в нейната душа. Въпреки опасността, която произтичаше от това, нейното желание беше да запази любовта си. И дълбоко в душата си знаеше, че притежава необходимата сила да поеме риска, свързан с тази любов. В този миг разбра, че не би могла повече да брани сърцето си, защото го беше загубила, беше го подарила на този мъж. Затвори очи и изказа мислено желанието си, което беше по-силно от нея, по-силно от всичко на света. С разпалеността и убедеността на дете, си пожела този красив непознат да остане в планините и да я обича, да я обича чак до смъртта й. Желанието й беше толкова силно, че се превърна в молитва — не в молитва, която човек изрича, седнал на пейката в църквата, а молитва, която излиза дълбоко от сърцето и поема своя път към звездите. После остави леденото цвете там, където го беше намерила, и се изправи, изпълнена с нова надежда. Рейвън също се изправи и хвана брадичката й с топлата си длан.