— Слоупи може би е успял да убеди мъжете, че си негодник — каза тя с усмивка, — но жените със сигурност ще те харесат. А Алвайни Хъфсетър ще позеленее от яд!
Глава 5
Рейвън помогна на Мисти да слезе от каруцата, а после погледна към църквата на отец Джубал, построена от дървени трупи, разположена в кичеста долчинка и заобиколена от висока папрат и вековни дъбове. Беше ноември, но снегът, паднал преди няколко дни, се беше стопил и по пътеката само тук-там бяха останали заледени петна. Приближиха се до църквата, около която имаше много каруци, мулета и дори няколко заспали кучета. От тълпата до тях достигнаха шепот и възклицания, както и няколко вика: „Мили Боже!“ Мисти вдигна високо глава, панделките на шапката й се развяха свободно.
— И помни, Лъки вече е казала на дядо си, че ще дойдем. Той ни очаква и ще накара всички да те приемат.
Рейвън се съмняваше, че това ще е толкова лесно, но като видя надеждата, изписана на лицето й, не каза нищо. След миг Лъки излезе от църквата, изтича по стъпалата и стисна нетърпеливо ръката на приятелката си. Слабичкото й тяло се криеше под рокля на цветчета, а червената й коса беше прибрана под бонето.
— Гледах през прозореца, за да видя, когато пристигнете — прошепна тя, а очите й блестяха възбудено. — Влезте вътре. Службата вече започна.
Дъските, с които беше покрит подът, заскърцаха под краката им и пеенето на химна почти се преустанови. Всички се обърнаха и втренчиха погледи в Рейвън. Гледаха го така, като че ли беше самият Луцифер. Някои дори изтърваха сборниците си с църковни химни — толкова бяха изненадани от появата му. А Рейвън изгледа от главата до петите отец Джубал, който стоеше на грубо скования амвон и ръководеше пеенето. Гъстите тъмни вежди и дългата бяла коса му придаваха достолепен вид. Слабото му тяло изглеждаше още по-слабо в черните одежди, излъскани от носене. Бремето на преживените от него осемдесет и три години тежеше на раменете му и те бяха приведени, но очите му все още горяха от живот. Пеенето съвсем секна и с твърд глас старият проповедник заяви:
— Тази сутрин няма повече да пеем, братя. Ще преминем направо на службата. — Изкашля се сухо и зачака енориашите си да се обърнат към него и да му посветят вниманието си. — Днес сред нас има още един човек — продължи смело той. — Искам да го поздравите с „добре дошъл“ сред нас.
Лъки, която стоеше до Мисти, посочи с поглед към една от домашно направените дървени пейки, където имаше три свободни места. Когато седнаха, всички ги изгледаха, а после се преместиха с три редици напред, като ги оставиха да си седят там сам-самички. Изненадан, Рейвън видя, че една от жените беше забравила отзад момченцето си, което беше само на годинка-две. Детето седеше на пода и си играеше с малко дървено конче, което се побираше в дланта му. Детето имаше мека кестенява коса, тъмни очи и ангелско изражение. Рейвън се наведе към Мисти и прошепна в ухото й.
— Кое е това дете?
— Томи. Най-малкият син на Слоупи Брустър. Ей там вляво е седнала съпругата му.
Рейвън погледна в указаната посока и забеляза слаба и суха жена, която се опитваше да успокои група шумни деца. До полите й се притискаха две съвсем малки, а техните по-големи братя и сестри се мушкаха едни други с лакти и се кикотеха. Нищо чудно, че беше забравила най-малкото, помисли си Рейвън. Обърна се към Мисти и видя, че на лицето й е изписана изненада.
— Май си изненадана, че виждаш тук жената.
— Да, наистина. Слоупи я държи под ботуша си повече от десет години. Не я пуска в града и рядко й позволява да посещава църквата.
Рейвън отново погледна момченцето и си помисли, че не е за вярване това, че Слоупи може да има такова дете. Момчето му се усмихна сладко, а после продължи да си играе. Докато отец Джубал прелистваше страниците на Библията и четеше откъси от Светото писание, Рейвън изучаваше с поглед тълпата, отбелязвайки колко бедни и недохранени са те. Повечето от мъжете бяха нескопосно подстригани, а слабите им тела бяха облечени в костюми не по мярка, повечето от които безнадеждно остарели. Някои от дърварите бяха дошли с всекидневното си облекло — груби еленови панталони и мокасини. Майките, тихи и плахи, облечени в тънки памучни рокли, държаха за ръцете слабички дечица, които бяха загърнали в плетените си шалове, за да ги предпазят от студения въздух, който проникваше в слабо отопленото помещение. Семейството, седнало на първата пейка, беше облечено в евтини, но поръчани по пощата дрехи и по ревнивите погледи, хвърляни от дъщерята, той се досети, че това са Хъфсетърови.