Мисти видя, че той седна на мястото на кочияша, и кръв нахлу в бузите й. Беше възмутена от, начина, по който се бяха отнесли с него. Болеше я заради него. А в същото време си задаваше трудни и страшни въпроси. Как Рейвън ще остане да живее при нея в планините, ако хората не го приемат. И какво щеше да стане сега, след като планинците пак го бяха предизвикали? Дали тази обида няма да го принуди да си замине и да я остави, след като е ограбил всичките й надежди? Едва се сдържаше да не заплаче. Всичко беше тръгнало не така, както трябва. Изтича към каруцата. Знаеше, че трябва да намери начин да направи така, че погледът му отново да стане ясен и засмян. След като се приберат, ще трябва да успокои Рейвън и да измисли как да накара хората от долината да го приемат. И не бива, не бива да плаче.
Пет дни по-късно Рейвън, смръщил вежди, гледаше Джаспър, който седеше срещу него на масата.
— Използвате отвара от дебрянка, за да лекувате ревматизъм? — попита той, сигурен, че смущението на мъжа срещу него не е по-силно от неговото.
— Да — отговори планинецът и пъхна палци под презрамките на гащеризона си. — Не мога да си представя защо не помогна и този път, както винаги.
След случилото се в църквата Рейвън предполагаше, че хората от долината ще избягват и Мисти, и него, но, изглежда, нуждата им от лечение беше по-силна от предразсъдъците им. Те продължаваха да идват в колибата, за да търсят помощ срещу болките си. Очакваше, че ще има и други проблеми, затова никога не оставяше Мисти сама. Мисти, отново обула еленовите си панталони, застана до мъжа и нежно разтри подутите стави на ръцете му.
— Прясна ли беше билката, Джаспър.
— Да, разбира се — отговори планинецът. — Набрах я при пълнолуние, както си ме учила. Накиснах я във вода и я оставих няколко дни на слънчева светлина. — Той сбърчи чело. — Но този път това не помогна. Ръцете ужасно ме болят. — Той я погледна умолително. — Ще можеш ли да ми помогнеш?
Тя обърна глава към Рейвън.
— Разбира се. Аз вероятно съм единствената, която може да го направи — отговори тя, поставила ръце на хълбоци.
Рейвън се усмихна, защото не му убягна скритото значение на думите й. Беше разбрал, че приятелите на Мисти са я обидили силно, забелязваше нейната необичайна кротост, но днес следобед, докато помагаше на болните, се бяха върнали и силата на духа й, и доброто й настроение. Старият планинец се засмя и стисна ръката й.
— Никой не може да лекува като теб, момиче.
— Е, за това трябва да съм благодарна на баба си — каза тя, но лицето й изрази удоволствие от комплимента.
Тя отиде до торбата с лекарствата и започна да ги разбърква. Рейвън я наблюдаваше. Щеше да й предложи днес да отидат до индианските пещери, но ето, че вместо това й помагаше да приема пациентите си. Както винаги, между тях се зараждаха оживени спорове. Със съчувствие в очите, Мисти погледна стария планинец.
— Вземал си това лекарство толкова много пъти, че то вече не ти действа — каза важно тя. — Този път ще имаш нужда от нещо по-силно. — Тя въздъхна, а после стисна устни. — Как бих искала да имам мравешки яйца!
Рейвън се изправи и премигна.
— Мравешки яйца?
— Да — потвърди тя замислена. Очевидно доволна от себе си, извади от торбата бутилка, в която имаше кафява течност. — Но тъй като нямам, това лекарство ще ги замести. Действието му е също толкова добро.
Планинецът се облегна назад и попита:
— На кого си го изпробвала?
— На теб — отговори тя, а очите й играеха. — Първата отвара, която сварих, беше малко мътна, но реших, че е от праханта. Отстраних го втория път, оставих отварата на лунна светлина и мисля, че вече е добра.
Рейвън избухна в смях.
— Тази смес ще излекува ревматизъм?
Тя го изгледа така, като че ли беше непослушно дете.
— Разбира се.
Той се усмихна и подпря брадичката на кокалчетата на пръстите си, доволен, че тя отново е оживена и весела.
— О, благодаря, че ми каза — продължи да бе заяжда той. — Не го знаех.
— Е, откъде би могъл да знаеш, ако доктор — професионалист като мен не ти го каже? — попита го надменно тя. После се обърна към Джаспър и остави бутилката в сухата му набръчкана длан. — Вземай по една доза сутрин и вечер — каза му мило. — Ще облекчи болката ти.
Едновременно изненадан и развеселен от онова, което наблюдаваше, Рейвън изгледа първо единия, после другия.
— Наистина ли очакваш това да помогне? — попита той, живо заинтересуван.
Старият планинец, очевидно разколебан от съмненията на Рейвън, протегна врат, за да го види по-добре, и каза:
— Ти сигурна ли си, че този човек е лекар? — и посочи с пръст към Рейвън.