Рейвън се усмихна кисело, защото един човек, който беше приел отварите на Мисти, подлагаше на съмнение неговата лекарска квалификация.
— Посещавал съм медицинския колеж — отговори той спокойно. В същото време мислеше за жените от висшето общество на Сейнт Луис, чиито пръсти бяха обсипани с пръстени, но които също страдаха от артрит. — Но бих предписал малко по-различно лекарство за вашия случай.
Мисти отметна назад косата си.
— И какво е то, мистър Доктор от Големия град? — Очите й проблясваха. Тя скръсти ръце под гърдите си и го загледа предизвикателно.
Без да сваля поглед от лицето й, той закрачи из колибата, опитвайки се да потисне нарастващото си раздразнение.
— Като повечето лекари и аз ще ви посъветвам да предприемете пътуване до място с по-топъл и по-сух климат и да дадете почивка на ръцете си — каза Рейвън, готов всеки момент да избухне.
Джаспър се засмя дълбоко, гърлено.
— Но това въобще няма смисъл. Лятото, което мина, беше достатъчно горещо и сухо. И как да дам почивка на ръцете си, когато трябва да ги използвам? — Той поклати озадачено глава. — Аз да не съм градски жител, та да напусна дома си, когато река? Пилетата ми ще умрат без мен. — Той изсумтя недоволно и се обърна към Мисти. — Ти какво ще кажеш, момиче?
— Ще кажа, че това ново лекарство, приготвено от мен, ще те накара да се почувстваш много по-добре — отговори тя и го потупа по рамото.
— Мисля, че вече се чувствам по-добре — каза той напълно убедено.
Тя погледна многозначително Рейвън.
— Разбира се, че е така. Нали знаеш, че разполагаш с добър доктор, който работи по твоя въпрос.
Съсухреният старец стана да си върви и хвърли кос поглед към Рейвън, давайки да се разбере, че той смята Мисти за по-добър лекар от него.
— Хубаво, че си попаднал тук. Ще се научиш как да лекуваш по-добре хората — каза той и плъзна изпълнен със съмнение поглед по тялото му.
Джаспър излезе от колибата и се спря при слабичкия младеж с дълги крайници, който седеше на предните стъпала и чакаше реда си. А Рейвън, който се питаше дали старецът ще може да слезе по стъпалата без помощ, тръгна след него, за да му помогне, но се спря до отворената врата и видя как старецът тупна младежа по рамото, засмя се и каза:
— Градският доктор ми каза да отида на по-топло и по-сухо място. И да си почивам! Е, това вече надминава всичко!
Отегчен и ядосан от несекващата върволица трудни пациенти, Рейвън се подпря на рамката на вратата, кръстоса ръце на гърди и започна да наблюдава стареца, който куцукаше към гората. Днес не можеше да се концентрира върху медицината. Цял следобед мислеше за това, как ли е настъпила смъртта на дядо му Езекийл. Дълбоко в сърцето си усещаше, че може да намери някаква следа към миналото му в индианските пещери. Почувствал погледа на Мисти, той се обърна към нея. А тя сведе очи и започна да стрива билките в хаванче. Техният аромат изпълни колибата. Той тръгна към нея, а тя вдигна очи и му се усмихна.
— Какво те тревожи днес? — попита го нежно. — Докачлив си като мечка, която си е наранила крака.
Настъпи миг тишина, после Рейвън въздъхна и изправи рамене.
— Искам да разгледам пещерите, които видяхме онзи ден.
— Езекийл — каза тя и на лицето му се изписа изненада. — Ето какво е било цял ден в ума ти. Разбрах, че мислиш за нещо, което ти причинява болка. — През отворената врата тя виждаше момчето, което все така седеше на верандата й. Погледна Рейвън с нежност. — Отиди там тогава. Аз ще приема момчето.
Умът му беше толкова зает с мисли за Езекийл, че Рейвън механично си облече якето и тръгна към вратата на колибата. Но после се върна при Мисти и постави пръст под брадичката й.
— Приятели ли сме, доктор Малоун? — попита я с дрезгав глас.
Тя се изчерви. Ясните й зелени очи го гледаха с обич.
— Приятели сме, доктор Рейвън.
След час Рейвън стигна до тъмния отвор на първата пещера. Тя беше голяма колкото стая. Усещаше се мирис на влага. Над главата му висяха дълги сталактити. Разполагаше само със светлината, която проникваше през отвора. Прокара пръсти по студените стени и напипа рисунки, оставени от индианците. На места от високия таван капеше вода, а стъпките му отекваха кухо.
Следобедът се изниза неусетно. Рейвън разгледа по-голямата част от пещерите. Някои бяха дупки в скалистото било на планината, други бяха големи колкото първата пещера, а трети — огромни. Едно парче дърво, оцветено с боя, привлече погледа му. Намираше се пред една от огромните пещери, закрита от папрат. Наведе се, за да разгледа по-добре, и откри, че това е дървен кръст, поставен на нечий гроб. Обзе го тежко чувство. Сърцето му се сви, когато успя да прочете: