Дълбока мъка обзе Рейвън. В краката му лежаха останките на човека, който беше означавал толкова много за него. Беше се питал кога е умрял дядо му и ето, че вече имаше отговора. Опита се потисне тъгата, но чувството за празнота и самота остана. Би искал да облекчи последните часове на дядо си, да стои до гроба му, докато го запълнят с пръст… Но вече не можеше да стори това. Поне беше научил къде почива дядо му, и беше спокоен, че вечното му жилище е в тишината и зеленината на обичаната от него планина. Рейвън се усмихна бавно, докато наблюдаваше кръста. Тайлър беше бащиното име на дядо му и Рейвън предположи, че старата лисица е скрил фамилията си, за да не се подновява враждата с Малоунови. Беше успял, защото хората, които го бяха познавали на младини, бяха умрели, или защото не бяха успели да го познаят.
Но къде ли беше живял Езекийл и каква ли болест му беше отнела живота? Рейвън продължаваше да мисли за дядо си, имаше още толкова много въпроси, на които би искал да получи отговор. Кой го беше погребал и беше сложил този кръст на гроба му, кой беше изпратил писмото до Сейнт Луис? И какво се беше случило с богатството, което дядо му беше взел със себе си в планините?
Дълго време Рейвън остана загледан в гроба изпълнен със спомени, които му причиняваха силна мъка. Изшумоляване в гъсталаците го върна към реалността. Огледа се, не видя нищо и когато тихият шум заглъхна, си каза, че най-вероятно е бил някой плашлив елен. Отново потъна в мисли. Този път беше прекъснат от познат глас, който го викаше някъде от далечината. Обля го топла вълна. Изправи се и видя Мисти да върви по наклона към него.
Мисти заслони очите си с длан и впери поглед в тъмните отвори на пещерите. Видя Рейвън застанал пред една от тях, разкрачил широко крака и вдигнал ръка, за да привлече вниманието й. Махна му с ръка и продължи да се изкачва, чувствайки острите камъчета под краката си.
Беше прегледала набързо момчето и беше решила да отиде при Рейвън. Хладният бриз я беше освежил. Докато вървеше, мислеше за инцидента, станал миналата неделя в църквата. Не очакваше нещо по-добро от Слоупи, но отношението на хората, които смяташе за свои приятели, разклати вярата й в човечността. Двамата с Рейвън бяха поговорили за случилото се веднага след това и той беше изхвърлил проблема от ума си после, като прояви достатъчно такт да не направи забележката, че я е предупредил. Понякога, както днес, тя спореше разгорещено с него за действието на някое лекарство, но дълбоко в сърцето си знаеше, че той е добър лекар. Но тя искаше той да остане при нея в планините, а за тази цел хората трябваше да го приемат. А колкото и да се опитваше, Мисти не можеше да измисли как да постигне това. Дори сега мисълта, че хората от долината може да отритнат Рейвън и да го принудят да си замине, я караше да трепери от страх.
Когато стигна билото, сърцето й биеше тежко от умора. Рейвън й посочи гроба, който беше почти напълно закрит от папратта. Тя тръгна към него, а боровите иглички скърцаха под краката й.
— Намерих го — каза тихо той и посочи с поглед кръста.
„Защо никога досега не съм го виждала“ — запита се Мисти, силно изненадана. Не беше идвала при пещерите от години. Изчерви се от смущение, че тя, която познаваше толкова добре горите, беше пропуснала нещо толкова важно. Премигна и прочете написаното на кръста. Струваше й се, че нещо липсва.
— Там пише Езекийл Тайлър — каза на глас. — Чудя се защо хората, които са го погребали, не са написали Езекийл Хепълуайт. Такава е била фамилията му, нали? — Започна да изучава с поглед изражението на Рейвън и й се стори, че той крие нещо от нея. Беше виждала този негов потаен поглед и преди, когато говореха за рода му. Тази негова потайност силно я натъжаваше.
— Тайлър беше второто му име — обясни Рейвън, като внимаваше да не издаде нещо с поглед. — Кой знае защо, фамилията му не е отбелязана на кръста. Може просто да са забравили да го изпишат. А може и той да е пожелал така. Езекийл не се чувстваше длъжен да постъпва така, както е прието.
Тонът му даваше да се разбере, че въпросът е приключен. Странна празнота я обгърна, но инстинктивно усещаше, че не бива да го упреква в потайност тук, до гроба на дядо му. Погали нежно мускулестото му рамо, изразявайки искрено съчувствие за загубата му. Очите му винаги така живо блестяха, когато говореше за дядо си.
— Съжалявам, че си е отишъл — каза му нежно. Рейвън коленичи, за да отмести няколко паднали камъка, а тя добави: — От онова, което си ми разказвал за него, мисля, че щях да го обичам, ако беше жив.