Той обърна глава към нея и слаба усмивка докосна устните му.
— Да — отговори й замислено, — вие двамата щяхте да се разбирате чудесно.
Когато намести камъните, се изправи и загледа нежното лице на Мисти. Съжаляваше, че трябва да я лъже. Но как, по дяволите, да й каже, че Езекийл нарочно е скрил фамилията си, за да избегне подновяването на враждата с нейното семейство? Обгърна талията й с ръка и двамата се отдалечиха от пещерите. Докато слизаха по стръмното било, Рейвън продължаваше да мисли за дядо си, който единствен го беше дарил с щастие през детските му години, иначе така силно помрачавани от манията на Джон за ред и последователност във всичко. А когато стигнаха в подножието, изведнъж го обзеха мир и спокойствие. Защото най-после беше намерил мястото, където дядо му почиваше във вечен мир.
Денят преваляше и от планината се спускаше мъгла, която носеше със себе си и студа на нощта. Двамата вървяха по пътеката на дърварите в смрачаващата се гора и Мисти весело бъбреше за незначителни неща. Рейвън се усмихваше, защото нейното оптимистично виждане на живота повдигаше и неговия дух. Като стигнаха до една малка клисура, той се обърна, за да види колко от слънцето е още над хоризонта, и докато оглеждаше близките хълмове, почувства силна изненада. Там, обгърната от мъглата, стоеше някаква фигура. Силуетът й се очертаваше ясно на хоризонта. Шапката й беше с широка и увиснала периферия, носеше карабина. После фигурата изчезна зад високите борове, но няколко мига отново се появи. Лицето й оставаше в сянка. Рейвън я наблюдава внимателно известно време просто за да се увери, че очите не го лъжат. А после нежно докосна ръката на Мисти и посочи към забуления в мъгла хоризонт.
— Погледни това — каза шепнешком, но гласът му издаваше силна тревога. — Някой ни следи.
Тя се огледа и каза:
— Може би е Слоупи. — Очите й се бяха разширили от страх. — По-добре да се връщаме у дома!
Рейвън напрягаше очи в загасващата светлина на деня, за да види по-добре фигурата.
— Не. Не мисля, че е Слоупи. Този е по-дребен и с по-крехко телосложение. Но може да е някой от неговите приятели.
Фигурата продължаваше да ги следва. Спираше, когато спираха, и тръгваше, когато тръгваха. На излизане от клисурата те ускориха крачка. Рейвън се обърна назад и видя как слънцето се скрива зад хоризонта. Коя беше тази загадъчна фигура, изпъкваща ясно и заплашително на пурпурното небе? Безпокойството на Рейвън започваше да нараства. И какво ли искаше този човек от тях.
Глава 6
Бледата луна се беше появила на небето. Мисти и Рейвън вървяха бързо по дърварската пътека. Искаха да се приберат у дома, преди мракът да се е сгъстил. Рейвън се опитваше да скрие безпокойството заради силуета, който бяха видели, но един поглед към напрегнатото изражение на Мисти му подсказа, че и тя се тревожи.
Изминаха още стотина метра и Рейвън чу шум, който накара кожата му да настръхне — тропот на конски копита. Преди да успеят да се скрият в гъстака отстрани на пътеката, зад завоя се показаха конници. Тъмните им силуети се откроиха зловещо на мрачното небе. Той разпозна едрото тяло на Слоупи. Заобикаляха го петима-шестима мъже, всички до един разбойници. По дяволите, бяха го издебнали сам и невъоръжен. Видя дулата на карабините и инстинктивно взе Мисти в ръцете си, за да я предпази.
— Спокойно — каза й и помилва треперещите й рамене. — Аз ще се погрижа за тях.
За миг всички застинаха, приготвяйки се за действие. Чуваше се само дишането на конете и тихите въздишки на вятъра. После Слоупи се наведе напред, над шията на коня, и посочи Рейвън с пръст.
— Ти! — извика той ясно и високо. — Изглежда, че в днешно време човек не може да иде в града да се позабавлява, без да попадне на някой държавен доносник. — Той слезе от коня, а останалите последваха примера му.
Рейвън изгледа един по един мъжете със свит стомах. Мислеше, че те всички някога са били порядъчни граждани, но трудната работа, лошият късмет и неблагоприятното време са ги накарали да изгубят гордостта си и да изпаднат до това състояние. Сега не им беше останало нищо, освен да си разказват измислени истории, да ходят на лов и да се напиват и да защитават територията си от външни хора, в случая — от него. Лицата им не излъчваха топлота, а само безразличие и едва прикрита омраза.
Слоупи кимна с глава първо към Мисти, а после към високия мъж с дългата брада, който беше с него. Той и още един моментално сграбчиха Мисти за ръцете. Рейвън се завъртя и удари високия по челюстта, но другият заби приклада на карабината си в стомаха му и го накара да отстъпи. В същото време високият обгърна Мисти с ръце и започна да я влачи, докато тя го риташе и блъскаше с лакти. У Рейвън се надигна силен гняв и той се спусна към нея, но нападателите му насочиха към него карабините си.