— Мисти, сладка Мисти — каза той тихо, като стон, и тя разбра, че това е въпрос. Сърцето й лудо заби. Тя му отговори, като постави длан на гърба му и го притисна надолу, към себе си. Той отново я целуна, хвана между пръстите си зърното й, после плъзна длан между бедрата й и я милва дотогава, докато на нея й се стори, че ще избухне и ще се разкъса на парчета от удоволствие. Той се надигна на лакти, за да не й тежи, и се намести между бедрата й. Сърцето й заби още по-лудо, тя изпита някакъв неясен страх. Почувства кадифено мекия връх на неговия член в плътта си. Разтвори по-широко крака, но той не влезе. Играеше си на входа, първо по-бавно, после по-бързо, а на нея й се струваше, че ще полудее.
— Готова ли си за мен, мила? — попита я той.
— Да… Люби ме. — И тя се изви към него. Виеше й се свят от удоволствие. Усещаше как мускулите му играят под пръстите й, притискаше го надолу, към себе си. Струваше й се, че не може да чака и секунда повече.
— Мисти! — Името й приличаше на стон. Тя ахна изненадано, когато той силно и властно влезе в нейната женственост. Членът му я галеше дълбоко, бавно, с обич. Тя стисна с всички сили раменете му и отхвърли и последните си страхове. Отдаде се на вълните удоволствие, които я заливаха. Всеки негов тласък й носеше все по-голямо удовлетворение. Тя се нагаждаше към бързината на движенията му и въздишаше сладостно. У нея започна да пулсира непознат екстаз, който най-накрая я отведе в рая.
Когато разбра, че тя е готова за края, той се отдаде на собственото си удоволствие. Оргазмът им беше толкова продължителен, че когато се върнаха в реалността, им се струваше странно, че чуват само пукането на дървата в огъня. Стаята беше странно тиха без техните стонове на удоволствие. Рейвън я целува дотогава, докато сърцата им не започнаха да бият нормално, после легна до нея и я притисна към себе си.
Мисти лежеше задоволена и отпусната. Обзе я усещане за мир и покой. Обгърната от ръцете му, тя чувстваше, че не само телата, а и душите им са се слели. Знаеше, че нуждата на телата им беше довела до това, но знаеше също така, че чистата им любов беше превърнала акта в нещо не само красиво, но и вълшебно.
Рейвън докосна разкошната й коса, бялата й кожа. Разтърсиха го чувства, които не би могъл да изрази с думи, колкото и да се опитва. Гърдите й се вдигаха и спускаха равномерно, клепачите й трепкаха сънено. Изпитваше огромна, необятна нежност към нея.
В полумрака тялото й изглеждаше почти ефимерно. Видът му отново го изпълни с желание и той разбра, че когато тръгне за Сейнт Луис, ще я вземе със себе си. Тя имаше огромно значение за него. Нямаше представа, как ще я накара да напусне планините Озарк. Знаеше, че преди това ще трябва да й каже истинското си име. И това трябваше да стане скоро.
Глава 7
Денят на Рейвън започна зле — стъпи накриво, докато ставаше от леглото, изгуби ножа си, видя, че солта е свършила, а бравата на тоалетната се е развалила и вратата зее широко отворена, пропускайки вътре вятъра. Облече се и седна в средата на колибата, за да изпие чаша кафе, но мисълта, че трябва да каже на Мисти истинското си име не му даваше покой. Докато се опитваше да събере кураж, не сваляше поглед от нея. А тя беше коленичила до огнището, неизменно в еленовите си панталони, и печеше тънки резенчета шунка. Решен най-сетне да отхвърли този проблем, той остави чашката си на масата и отиде до нея, взе тигана от ръката й и го сложи на решетката на огнището. Тя го погледна с широко отворени очи, а той нежно я накара да се изправи и я притисна до себе си.
Все още затоплена от съня, тя въздъхна и обгърна врата му с ръце, леко усмихната.
— Не вярвам някога да си губиш времето, така ли е? — каза шеговито тя, без да сваля очи от него. Изненадата й беше очевидна.
Рейвън се стегна, решен да изпълни неприятната задача.
— Има нещо, което трябва да ти кажа — каза той и погали розовата й буза с пръст.
— Ммммм… Така ли? — отговори тя с дрезгав глас, с очи, вперени над рамото му — към масата. — Е, да седнем тогава.
Прекоси стаята и дръпна единия от столовете, изненадана, че той все още стои прав до огнището.
— Чичо ми, Джеси Малоун, направи този стол — каза тя, за да подготви Рейвън за дългия разказ, който предполагаше, че ще последва. — Баба непрекъснато говореше за него — добави тя и седна. Лицето й придоби замислено изражение. — Чичо можеше да направи каквото си пожелае от дърво. Правеше най-добрите люлеещи се столове за веранда в цялата долина. — Изведнъж на гладкото й чело се появиха бръчки. — Наистина е срамота, че той умря по този начин.