Рейвън отиде до масата с чувството, че сега ще чуе точно онова, което очаква.
— Какво му се е случило? — попита той, защото искаше първо да я чуе и едва тогава да започне признанието си.
— Девънпортови го убили, преди да напуснат планините — отговори тя и настроението й се промени от носталгия към гняв. Погледна го мрачно. — Да, тези плъхове го убили! — Рейвън се отпусна на стола, много разочарован от посоката, в която разговорът беше тръгнал. — Но те не се задоволили само с него! — продължи тя. — Същата година убили прачичо Ефраим Малоун. Застреляли го в гръб, докато той бил на лов. Убили и Елмър Малоун — добави тя, като тонът й се повишаваше с всяко име. — Застреляли коня му, а той бил много далеч от колибата си и измръзнал до смърт. Не успял да се прибере.
Рейвън си пое дълбоко дъх и бавно издиша. Беше разбрал, че и този път няма да успее да й каже истинското си име. Тя удари с юмрук по масата, толкова силно, че захарницата подскочи.
— Понякога си мисля, че Езра може и да е прав в омразата си. — Рейвън направи усилие и се усмихна леко, но му се искаше да си е в Сейнт Луис или където и да е по света, само не в тази колиба. — В думите му има истина.
— И какво казва Езра?
Тя смръщи вежди.
— Казва, че е добър само онзи Девънпорт, който е мъртъв! — Мисти се изправи, зелените й очи блестяха опасно. Започна да се разхожда из колибата и да сипе хули против Девънпортови.
Постепенно толкова се разгорещи, че Рейвън се запита дали ще може да я успокои. Изведнъж обзет от гняв, той скочи от стола и отиде при нея. Обгърна я с ръце и я целуна диво, с което най-после заглуши думите й. Той задълбочи целувката, а тя затвори очи и се отпусна в ръцете му, притихнала. Нададе тих стон и обгърна врата му с ръце. Той почувства как зърната й се втвърдяват, чу ритъма на сърцето й. Продължи да я целува дотогава, докато в мускулите й не остана и капка напрежение. Тя полуотвори очи и отлепи устни от неговите. Погледна го страстно изпод полуспуснатите си клепачи.
— Почти бях забравила — каза тя бавно, сластно, — че искаш да ми кажеш нещо. Какво е то?
Рейвън си каза, че по-скоро би ходил бос през тръни или би преплувал Мисисипи със завързани ръце, отколкото да разкрие самоличността си на жената, която държи в прегръдките си.
— Е, какво е то? — настоя тя. — Предполагам, че ако пропуснем закуската, ще успеем да се любим четири или пет пъти, преди да е станало обяд. И то само ако не говорим цялата сутрин.
Рейвън се закашля смутено и се огледа из колибата, чудейки се какво да каже.
— Е? — потрети тя и повдигна вежди. — Тих си като мишка, свряла се в дупката си.
Рейвън отново се изкашля, защото още не беше намислил какво да каже.
— Ами… — И изведнъж погледът му попадна на бъчвичка с царевично зърно. Той кимна по посока на нея и каза: — Зърното има гъгрица. Видях това вчера.
Мисти премигна, силно изненадана.
— Това ли искаше да ми кажеш?! Че зърното има гъгрица?!
— Точно така — отговори той малко нервно. — Ще трябва да го изхвърлим всичкото. Съмнявам се, че става за нещо.
Тя го притисна към себе си с усмивка.
— Ще мислим за това по-късно. Точно сега има по-вълнуващи неща, които можем да правим.
Рейвън разбра правилно намека. Сведе глава и отново я целуна, доволен, че толкова лесно се измъкна от трудното положение. Но какво ли щеше да се случи следващия път, когато реши да повдигне въпроса за своите прадеди, питаше се той с нарастваща тревога. Когато я излъга първия път, за да защити и себе си, и нея от разни усложнения, не знаеше как ще се развият събитията. Но знаеше, че не може вечно да отлага проблема. Чувстваше се като осъден на обесване, на когото вече затягат примката.
Този следобед Рейвън реши да се възползва от намерението на Мисти да отиде на гости на Лъки и да се отдаде на една дълга гореща баня и на собствените си мисли. Беше сложил няколко кофи вода на решетката на огнището и сега, гол, наливаше топлата вода в най-голямото корито, което успя да намери. Хвърли калъп домашно приготвен сапун в коритото, после стъпи в пенестата вода и се отпусна блажено. Отметна глава назад с едно дълго „ааах“ и започна да натрива със сапун гърдите си.
И отново се замисли за неразрешимия проблем — как да каже на Мисти, че името му е Девънпорт. Осъзна, че никога не й е казвал, че я обича. Някак си думите не бяха излезли от устата му. С чувство за вина си помисли, че Мисти го беше сметнала достоен за подаръка, който му беше направила — своята девственост. Той беше сигурен, че тя го обича. А той се интересуваше живо от нея, но не беше сигурен каква е истинската любов. Разбираше страстта, разбираше желанието, но не умееше да изразява с думи любовта, видяна като романтично чувство. Смътно съзнаваше, че това сигурно има нещо общо с миналото му, но точно в този миг не можеше напълно да осъзнае обърканите си чувства.