— Аз сама се давам.
Над тълпата се понесе шепот, но Рейвън, който познаваше силния й дух, сметна, че отговорът е напълно задоволителен. Отец Джубал каза на Мисти да повтаря след него сватбената клетва и като го гледаше със светнали очи, тя каза:
— Ще бъда там, където си и ти. Твоите хора ще бъдат и мои хора. И моите хора ще станат твои.
Сърцето му се стегна, защото знаеше, че семействата им враждуват от дълго време. Как му се искаше да върне времето назад с няколко месеца, но не можеше. Знаеше, че Джон Девънпорт ще почервенее от гняв още в мига, когато чуе какво се е случило в тази проста селска църквица. Казаха се още думи и после отец Джубал погледна многозначително Рейвън над очилата си и каза:
— Обещаваш ли да я обичаш, уважаваш и да споделяш живота на Мисти в болест и здраве, докато смъртта ви раздели?
Рейвън усещаше мрачните погледи на присъстващите, които не спираха да го гледат, откакто беше влязъл в църквата.
— Обещавам — каза той високо и ясно и видя щастливата усмивка на Мисти. Той знаеше, че планинците много рядко носят брачни халки, но съжали, че не можеше да постави халка на нейния пръст сега. Закле се, че по-късно ще й купи най-красивата, която намери.
Тогава, за голяма изненада на всички, Мисти прекъсна отец Джубал и попита дали тя не може да добави свои думи към сватбената клетва. Зимната слънчева светлина проникваше през високите прозорци и вдигнатото й нагоре лице изглеждаше почти бяло, когато тя каза:
— Рейвън, намерих те на пътя, оставен там, за да умреш, и като Добрия самарянин, аз се грижих за теб и те лекувах. — Дългите й тъмни мигли запърхаха. — И цял живот ще те обичам и ще се грижа за теб по същия начин, докато в Голямата бяла река вече не остане вода, докато тези огромни планини не потънат в земята, докато кокошките не престанат да снасят яйца, докато майките не престанат да пеят песнички на децата си, а бащите — да се гордеят с тях. — Рейвън почувства как ръката й трепери в неговата, когато тя добави: — Ще следвам твърдо любовта си — така, както слънцето следва своя път. И ако между нас застане някое момиче, ще я бележа със знак, който никога няма да се заличи, защото аз ще бъда с теб винаги, дори да трябва заради това да сваля звездите от небето.
Гърлото на Рейвън се сви, защото той не беше свикнал да говори от сърце. Но този път го направи. Думите му бяха простички, но искрени.
— И аз ще бъда с теб дотогава, докато съм жив — обеща той с дълбокия си кадифен глас.
Миг по-късно отец Джубал присви очи и огледа събралата се тълпа.
— Ще започне ли някой от вас да стреля, ако съединя завинаги тези двамата? — Объркани, всички мълчаха. Някои от мъжете наведоха глави и размърдаха неспокойно крака. — А ще започне ли някой да стреля, ако не го направя? — попита ги старецът, предизвиквайки ги отново. Сега из църквата се понесе тих смях. Старият свещеник погледна булката и младоженеца със светнали очи. — Добре тогава. Вие сте мъж и жена! — Той намигна на Рейвън и го потупа по гърба. — Хайде, целуни я, момко. Тя е твоя.
Рейвън се усмихна и притисна Мисти към себе си. Целуна я толкова страстно и продължително, че крайниците й омекнаха и тя остана без дъх. Всички заръкопляскаха, а мъжете дори затропаха с крака. Когато най-после той престана да я целува, продължи да я притиска към себе си, загледан в лицето й, на което беше изписана изненада. Изведнъж в църквата се чу писък и като вдигна поглед, Рейвън видя, че Роло се е покачил на пейката на семейство Хъфсетър и се опитва да захапе изкуствените ягоди по шапката на Алвайни, а после, отвратен, да ги запраща на пода. Мисти, ококорила очи, гледаше как момичето, станало пурпурночервено, скача на крака и вперило поглед в баща си, вика:
— Татко, това енотче откъсна ягодите от новата ми шапка!
Роло като че ли разбра, че е център на внимание, скочи на земята и затича към олтара. Старият Хъфсетър се изправи пребледнял.
— Някой да хване този палавник! — извика той като посочи с пръст бягащото животинче.
Децата се смееха и дори се покачиха върху пейките, за да гледат енотчето, което сега хукна към печката. Едно дванайсетгодишно момче се спусна да го хване, но само го подплаши и Роло се скри зад печката. Момчето коленичи и понечи да го хване, но Роло беше по-бърз. Алвайни застана зад момчето и започна да вика:
— Хвани го… хвани го… Той съсипа шапката ми!
Мисти изтича до печката и протегна ръка, а Роло скочи върху нея и се сгуши, търсейки закрила. Рейвън хвана другата й ръка и с облекчение видя, че Лъки е отворила двойните врати. Тримата побягнаха навън, а Алвайни крещеше:
— Мисти Малоун, това твое енотче съсипа шапката ми! Ще направя нещо по въпроса, ще видиш!