— В планините Озарк може и да му викате зимна треска, но в Сейнт Луис му казваме дифтерит.
— Дифтерит?
— Да, той е силно заразен. И тъй като нито едно от другите деца не е болно, предполагам, че момчето се е заразило някъде отвън. — Той погледна майката право в очите. — Оставал ли е при някого другиго напоследък?
— Само при сестра ми. Оставих го при нея преди седмица. Но тя не е болна.
Рейвън се замисли.
— Тя сигурно е преносител. И дори вероятно не знае, че е заразена.
Жената застана до него и със страх загледа как синът й се бори за глътка въздух.
— Ако сте доктор, както казвате — извика тя и изгледа Рейвън, — какво можете да направите за него?
Слоупи я избута по-надалеч от леглото.
— Той не е доктор. Казъх ти и преди. Мож дъ излъже само туй момиче тука.
Той отново започна да ругае жена си, че ги е довела в колибата, а сърцето на Мисти се сви.
— Мъчно ми е да виждам детето да лежи така — прошепна тя, като се изправи, — но като не мога да му дам билков чай… — Гласът й секна, защото гърлото й се сви.
Рейвън кимна, прегърна я и замилва нежно рамото й. Момчето се бореше за въздух, но с всяка изминала секунда ставаше все по-ясно, че ще загуби битката.
— Защо му е толкова трудно да диша? — попита тя тревожно.
Рейвън въздъхна.
— В най-лошите случаи на дифтерит дихателната тръба започва да се подува. Така се е случило и сега. — Той вдигна безжизнената ръка на момчето. — Затова устните и пръстите му са сини. Той се бори за кислород.
— Не можем да го оставим да се задуши — каза тя отчаяно. — Трябва да направим нещо.
— Ако бяхме в болница… Ако имах оборудване, можеше да му направя трахеотомия — каза като че ли на себе си Рейвън. Огледа се из колибата. — Но тук…
Мисти, почувствала лъч надежда, погледна вглъбеното му лице.
— Как се прави това?
Той разтри тила си.
— Прави се малък разрез на дихателната тръба и се пъха малка тръбичка, така че пациентът да може да диша. Когато отокът спадне, тръбичката се маха и разрезът зараства.
Слоупи сграбчи ръката му.
— Искаш да кажеш, че ще режеш момчето ми?
Рейвън срещна обвинителния му поглед и почувства силно презрение към този мъж. После погледна лицето на Мисти, светнало от надежда и реши, че ще се опита да направи операцията. Знаеше, че шансовете да успее са съвсем малки, и здравият разум го предупреждаваше, че се готви да извърши глупост, но някъде дълбоко в съзнанието си чуваше думите „трябва да направим нещо“. Сърцето му казваше, че постъпва правилно. Погледна Слоупи и не успя да скрие презрението си.
— Да — отговори спокойно. — Точно това казвам. Той е в безсъзнание и няма да чувства болка.
Слоупи го гледаше с горящи очи.
— Нима си мислиш, че шъ ти позволя дъ му вкараш нож в гърлото! — Той се изплю презрително на пода. — А, тъй ли мислиш?
Рейвън го презираше, но го и съжаляваше за невежеството му.
— Ако не го направя, момчето ти ще умре — отговори той спокойно.
— Не ти вярвам! — извика Слоупи. — Туй съ само още лъжи! Няма дъ ти позволя да го пипнеш дори!
Изведнъж се чу тракването на метал. Всички вдигнаха погледи и видяха жената на Слоупи да държи карабината, оставена от Рейвън. По лицето й се стичаха сълзи, устните й трепереха.
— Ще дръпна спусъка, ако не оставиш доктора да излекува детето! — закле се тя, насочила карабината към Слоупи. — Вече загубих едно дете заради зимната треска и няма да загубя още едно! Дванайсет години те търпя и те мразя и се заклевам в гроба на детето си, който е горе на хълма, че ще те убия, ако попречиш на доктора да спаси Томи!
Рейвън срещна широко отворените очи на Мисти и я предупреди с поглед да не се меси, защото усещаше, че ще се случи нещо важно. Жената подпря карабината на рамо и се приближи още до съпруга си, очите й хвърляха гневни искри.
— Може и да ме обесят, задето съм те убила, но ще си заслужава, ако така спася детето си — каза тя с треперещ глас.
Рейвън я гледаше и знаеше, че говори искрено. Беше един от онези случаи, когато, дълбоко в душата си, човек знае какво ще се случи, и той знаеше, че жената е готова да рискува всичко заради момчето си. Беше мислил за съпругата на Слоупи като за слаба и безволева жена, но тя вече не беше такава и никога нямаше да бъде. Слоупи я гледаше и изненадата му отстъпваше място на гнева.
— Той не е доктор! — И той отново се изплю на пода. — Нима не мож го проумя с тъпата си глава!
— Вярвам, че е такъв, какъвто казва. Повече няма да те слушам! Отсега нататък — изсъска жената през стиснатите си зъби — ще правя така, както искам, както мисля, че е правилно. За всичко!