Слоупи стоеше вдървен, невярващ на очите и ушите си. В другата част на стаята децата, уплашени, защото никога не бяха виждали майка си да се държи така, се бяха сгушили едно в друго. Слоупи отвори устата си, но не се чу нито звук, оброни глава и като че ли се сви видимо. Седна на един стол и скръсти ръце в скута си. Рейвън изпита радост от факта, че той толкова лесно се предаде. Ясно беше, че духът на жената е по-силен от неговия. Жената наведе дулото на карабината надолу, но в очите й имаше решителност, която показваше, че няма да се поколебае да използва оръжието, ако се налага. Тя коленичи до главата на Томи. Рейвън започна да я уважава заради силната й майчина любов и заради новопридобитата смелост. Пребледняла силно, Мисти застана до него.
— От какво ще имаш нужда? — попита го тихо.
— Намери най-малкия и най-острия нож в къщата и го подръж над пламъците няколко секунди — каза той и погледна в очите й, издаващи страх. — После сложи вода да заври и донеси чисти парчета плат. — Огледа се из колибата, за да намери нещо, което би могъл да използва като дихателна тръба. Видя едно перо за писане да лежи захвърлено на масата. — Отрежи гладко единия край на перото и го потопи в уиски.
Рейвън съблече якето си и подържа ръцете си над пламъците, за да ги стопли. Мисти се втурна да изпълни нарежданията му, а той нави ръкави и изми ръцете си с гореща вода и сапун.
Най-после всичко беше готово. Керосиновата лампа хвърляше слаба, бледа светлина върху лицето на детето. Сърцето на Рейвън биеше малко по-бързо, отколкото трябва. Той взе стерилизирания нож и се приближи до леглото. Майката коленичи от едната страна на момчето, а Мисти — от другата. Децата бяха заспали, Слоупи стоеше на стола като вкаменен, с очи, вперени в огъня, а навън леденият вятър виеше и снегът валеше безспир.
Не се чуваше нищо, освен тежкото дишане на детето и риданията на майката. Със свито сърце, Рейвън си спомни как детето му се беше усмихнало в църквата. Ако той не помогнеше на Томи, кой тогава? Като молитва, той насочи надеждата и решителността си към момчето. Може би това беше просто силата на мисълта, но му се стори, че лицето на Томи се отпусна и той въздъхна едва чуто. Рейвън започна разреза.
Беше направено. Рейвън, застанал до прозореца на колибата, рисуваше кръгчета по скрежа от вътрешната страна. Гледаше зората, която изгряваше иззад тъмните борове на планините Озарк. Бурята беше преминала, долината блестеше в снежнобяло. Зад себе си чуваше пукането на огъня и усещаше присъствието на Мисти, която продължаваше да седи до момчето. Изтощената майка си беше легнала да поспи малко. Децата не се бяха събудили още. Слоупи, с непроницаемо лице, все още продължаваше да седи като мраморна статуя на стола.
Рейвън едва можеше да повярва, че е направил трахеотомия на малко момче само на светлината на керосинова лампа. Спомни си какво облекчение беше изпитал, когато чу момчето да си поема силно дъх. Но животът му все още беше в опасност. Дали детето щеше да живее? Съществуваше възможност помощта му да е дошла прекалено късно. То вече дишаше, температурата му беше спаднала, защото Мисти го беше разтривала през цялата нощ със сняг и някаква билкова отвара, но Томи още не беше излязъл от кризата.
— Рейвън, той се събужда.
Сърцето му подскочи, той се обърна и срещна погледа на Мисти. Отчаянието й се беше стопило и лицето й грееше. Тя беше изпълнена с надежда. Рейвън отиде до леглото и сложи ухо на гърдите на Томи.
— Дишането е стабилно — прошепна той и надеждата му се събуди. Пулсът на детето беше равномерен, а челото му — хладно. То се размърда и нададе тих стон, а Рейвън беше обзет от неизмеримо спокойствие. В този миг той разбра, че детето ще живее. Погледна към Мисти и забеляза тъмните кръгове под очите й, разбърканата й коса, умората, изписана на лицето й. Сърцето го болеше за нея. Взе едно одеяло от леглото и зави раменете й, за да я предпази от студа, който все пак проникваше в колибата.
— Събуди майка му — каза той и нежно отметна назад кичурите коса, покриващи челото и очите й. — Мисля, че Томи ще оздравее.
Той коленичи до леглото и взе малката детска ръка в своята. По бузата му се търкулна една сълза. Даде на момчето глътка вода и глътка билкова отвара. Майката извика тихо и се спусна към леглото, целуна бузата на сина си. После погледна Рейвън с нескрито изумление.
— Той ще спи няколко часа — каза й Рейвън. — Точно от това има нужда сега.
С крайчеца на окото си видя Слоупи да става от стола. С наведена глава, той бавно се приближи до леглото. На челото и около устата му се виждаха дълбоки бръчки. Той гледаше Рейвън, погледът му беше странен.