— Аз… не знаех — прошепна дрезгаво. Наведе глава и отново отиде до огнището.
Едно по едно, децата започнаха да се събуждат. Рейвън погледна Мисти и тя разбра, че двамата могат да се върнат в своята колиба.
— Той наистина ли ще се оправи? Наистина ли ще живее? — попита тя.
— Да — отговори Рейвън тихо.
— Това обещание ли е?
— Не, това е гарантирано.
Рейвън стоеше по панталони и ботуши пред парчето огледало и се бръснеше. Мисти, облечена в домашна роба, беше коленичила до огнището и приготвяше закуската — бекон, бисквити и чай. Извивките на тялото й се подчертаваха от заетата поза и го изкушаваха. В гърдите му се надигна топлота към нея. С всеки изминал ден тя означаваше все повече за него.
От онази нощ, когато в бурята те спасиха живота на Томи, беше минала една седмица. Рейвън се гледаше в огледалото, учуден, че не изглежда по-различно, след като се чувства по-различно. Това, че беше спасил живота на Томи Брустър, го беше накарало да почувства най-голямото задоволство в своя живот. В Сейнт Луис се налагаше да дава хапчета за измислените болести на жените от висшето общество, а тук беше извършил нещо, което наистина си заслужаваше. Може би доброто му настроение имаше нещо общо с факта, че беше нужен на жителите на долината. Искаше му се обаче да разполага с повече лекарства и с по-добри условия, за да помага по-добре на планинците.
Чу шума от колела на каруца, наметна ризата си и отиде да отвори вратата. През падащите снежинки видя Лъки и отец Джубал, които водеха дълга редица от коне, мулета и каруци, в които седяха усмихнати хора, облечени от глава до пети в дебели дрехи, за да се предпазят от студа. Някои от конете имаха звънчета по вратовете и опашките си, което придаваше особена празничност на атмосферата. Прекалено изненадан, за да може да каже нещо, той гледаше как хората слизат от каруците с пакети в ръце. Джавкащи кучета и деца тичаха из снега, а вятърът разнасяше смеха им. Кои ли бяха тези хора и какво ли искаха толкова рано сутринта? Сигурен беше, че не са болни.
— Мисти, ела тук! — извика й той и бързо започна да напъхва ризата си в панталоните. — Погледни тези хора. Какво правят тук?
Тя отиде до вратата, усмихна се и плесна с ръце.
— Е, мисля, че вече са те приели, разбрали са, че си такъв, какъвто казваш, че си. Тук мълвата се носи с вятъра. Разбрали са за онова, което извърши онази нощ.
Трима слаби планинци тръгнаха към колибата с мехове в ръце. Зачервените им носове говореха за това, че вече са изпили достатъчно количество алкохол и няма опасност да измръзнат.
— Все още не разбирам — каза той. — На гости ли са дошли?
Мисти избухна в смях и стисна ръката му.
— Не, дошли са, за да ти донесат дарове. Някои ти носят масло, други захар, въобще онова, което са имали подръка. Това е техен начин да покажат, че те харесват, че вече те приемат за един от тях.
— Но едва се е съмнало!
Тя ококори очи.
— Това няма значение. Хората тук стават рано. Забавата може да трае и цял ден. — Още една каруца се появи на пътеката пред колибата и по лицето на Мисти се появи широка усмивка. — О, погледни, дошли са също и чичо Фъзи и леля Изи, чак от долината Ръсел! — Тя посочи към един дребен мъж и доста едра дама, които тъкмо слизаха от каруцата. Те носеха музикалните си инструменти, пъхнати в калъфки за възглавници. — Ще имаме и музика за танци.
Рейвън нямаше време за повече забележки, тъй като Лъки и отец Джубал въведоха посетителите в колибата. Мъжете се спираха на прага и стискаха ръката на Рейвън. Изненадан, той видя сред тях стария Джаспър и онзи мъж, който го беше предизвикал в църковния двор. Помисли си, че тук, в планината, беше научил повече за човешката природа, отколкото въобще смяташе за възможно. Изглежда, докато човек не се докажеше, не струваше нищо тук, но ако успееше да докаже добрите си качества, към него се отнасяха като към крал.
Мисти и Рейвън още не бяха донесли коледно дръвче в дома си, но бяха украсили прозорците и стените на колибата с борови клонки и имел. Посетителите съблякоха палтата си, хвърлиха шапките си на леглото, а пакетите оставиха на масата. Стомахът на Рейвън се сви, усещайки радостна възбуда при вида на шунката, бурканчетата мед, мармалад и домашно консервирани зеленчуци, пайове и торти. Имаше и няколко меха с вино. Когато всички си намериха място, независимо дали бяха седнали или прави, отец Джубал прочисти гърлото си. Хората притихнаха, затова Рейвън реши, че той ще каже нещо важно. Сбръчканото лице на стария свещеник излъчваше видимо задоволство. Той не сваляше погледа си от Рейвън.
— Хората говорят за това, как си спасил най-малкото чедо на Брустърови. — Той изгледа насъбралите се мъже и някои от тях наведоха засрамено очи. — Някои вече разбраха, че са грешили, като са те смятали за държавен доносник. Разбраха, че не са се отнесли както трябва с теб след пристигането ти. — Той приглади назад бялата си коса и намести очилата си. — Някои от момчетата дойдоха при мен и ме помолиха да ти донесем дарове. Аз се съгласих и… ето ни!