Мисти отстъпи назад и се загледа в брат си, който приличаше на разгневена мечка. Знаеше, че няма да забрави израза на лицето му, когато тя протегна ръка към него. И знаеше също така, че нещата между тях никога вече няма да са същите. И изпита силно отчаяние. Очите й срещнаха тези на Рейвън и тя видя в тях надигащ се гняв. Той се беше навел и разглеждаше раната на ръката на брат си. Сигурно беше отвратен от всички Малоунови, включително и от нея. Но той не беше единственият, който имаше право да изпитва гняв. Всичките й светли мечти бяха разрушени и радостта, която двамата изпитваха, когато бяха заедно, се превърна в пепел.
Той я беше излъгал и така беше разрушил любовта й, както и връзката й с брат й, който винаги се беше грижил за нея с обич. Видя дивия блясък в очите на Уорън и просмукания му с кръв ръкав и разбра, че враждата, затихнала отдавна, отново се е разгоряла. Гърлото й се свиваше от мъка. Чувствата й бяха объркани още от мига, в който Рейвън й беше признал истината. Бореше се с импулса да покрие лице с длани и да избухне в ридания. Погледна спокойно Рейвън. В този миг го обичаше и мразеше едновременно.
— Да — каза тихо, с дрезгав глас, не можейки да повярва, че думите излизат от нейните уста, — направи така, както казва Езра. Събери си нещата и се махай.
Старият продавач на билети на гарата изгледа Рейвън над очилата си и попита:
— Какво обичате, сър?
— Два еднопосочни билета за Сейнт Луис.
Продавачът пъхна в процепа под стъклото два розови билета и рестото.
— Ето, сър — отговори той и премигна замислен. — Вземете багажа си от портиера. — Погледна над очилата големия часовник на стената. — Влакът тръгва в пет и половина. — Погледна отново Рейвън. — Имате трийсет минути, за да се погрижите за делата си тук, в планините Озарк.
Рейвън сложи билетите в джоба си. Трийсет минути, в които да се погрижи за делата си в планините Озарк, помисли си той и тръгна към Уорън, който седеше сред тълпата пътници, чакащи различни влакове. Трийсет минути, когато и цяла вечност нямаше да му стигне да сложи ред в живота и чувствата си.
Спомни си как бяха изминали трите дни, откакто той и Уорън бяха напуснали колибата на Мисти. Те бяха най-лошите в живота му. Не можеше да забрави шока, изписан на лицето й, когато й каза, че е Девънпорт, В гърдите му се надигаха различни чувства, когато си спомнеше гласа й, думите й: „Направи така, както казва Езра. Събери си нещата и се махай.“ Беше успял да преживее тези три дни, като обръщаше внимание само на настоящите, неотложни проблеми и правеше онова, което трябваше да бъде направено. Беше се погрижил за ръката на Уорън с помощта на нервния съдържател на пансиона в Юрика Спрингс, който му беше държал керосиновата лампа. Раната кървеше обилно, но не беше дълбока. Брат му щеше да се оправи, макар че щеше да му остане белег. Двамата бяха поспали малко и бяха прекарали коледния ден в разговори. Рейвън беше разказал на брат си какво беше преживял в планините Озарк, включително това, че беше намерил гроба на Езекийл, но не беше разбрал какво се е случило с богатството донесено тук от дядо им. На следващия ден Рейвън беше платил на мистър Танър брачната халка и новата рокля на Мисти и си беше купил прилични дрехи с парите, които Уорън беше донесъл. И ето, че беше готов, мислеше си той с болка в сърцето, да се върне при цивилизацията. Но как да се върне без Мисти, любимата, която беше променила живота му завинаги? Струваше му се, че ще остави част от себе си тук, в планините. Седна на твърдата дървена пейка до Уорън и свали ръкавиците си. Седяха мълчаливи около пет минути, а във въздуха се усещаше напрежение. Уорън каза:
— Съжалявам, но трябваше да кажа на татко къде си. Не исках. Когато ти замина, той толкова се ядоса, че щеше да получи удар. Но се размина. Когато миналата седмица получи инфаркт, докторът каза, че сигурно скоро ще умре. — Той въздъхна тежко. — И тогава му казах и той ми нареди да те заведа у дома.
Рейвън кимна, защото знаеше, че при създалите се обстоятелства Уорън не би могъл да устои на настоятелността на баща им.
— Разбирам — отговори той спокойно и огледа помещението на гарата.
Уорън наведе глава отчаяно, но после погледна Рейвън и каза:
— Господи, изглеждаш ужасно!
Рейвън го стрелна с поглед.
— Толкова много ли ми личи?
Уорън се усмихна тъжно и малко накриво.
— Да, всички, които са в това помещение, могат да го забележат, дори и децата — отговори той и го погледна въпросително. — Искаш ли да поговорим за това?
Рейвън се облегна назад и пейката изскърца.
— За какво бихме могли да говорим? — попита той, като си мислеше, че раните му са прекалено пресни, за да ги обсъжда с някого. — Аз забърках тази каша и сам съм си виновен за последствията.