Уорън огледа дрипавите планинци, събрани в чакалнята.
— Не съм толкова сигурен, че вината е само твоя. Тук хората не разсъждават като жителите на градовете.
Рейвън изпитваше тежест в гърдите.
— Съгласен съм. Тук животът е поне със сто години назад. — Представи си лицето на Мисти, спомни си какво му казваше тя за медицината. — Но научих много неща — добави той.
Лека усмивка заигра на устните на Уорън.
— Например?
— Парите не могат да те направят щастлив.
Лицето на брат му помръкна.
— Ти и аз знаем това от години — каза тихо той.
Рейвън чувстваше, че е понесъл голяма загуба. Остана неподвижен, мислеше за месеците, които беше прекарал в планините Озарк, и за новото виждане на живота, което беше придобил.
— Тези хора може и да тънат в невежество и суеверия, но поне знаят кои са.
Полуусмивката на Уорън се стопи и на лицето му се изписа тъга.
— Какво искаш да кажеш с това?
— През последните няколко месеца непрекъснато се чудех кой съм — обясни сухо Рейвън. — Бях Адам Девънпорт и приемах болни в кабинета си в понеделник, сряда и петък, а във вторник и четвъртък ходех в болницата „Сейнт Мери“, където правех операции. Всеки петък и събота ходех на балове и се опитвах да се отърва от младите госпожици, които ме преследваха. Тръгвах си рано, за да играя покер с моите приятели в бара на Осма улица. — Очите на Уорън издаваха колко много го интересуват думите на брат му. — Не беше най-добрият живот — продължи Рейвън, — но беше моят живот и знаех кой съм — лекар от Сейнт Луис, който има богата клиентела и е приет във висшето общество. После дойдох в планините Озарк и срещнах Мисти Малоун и тя ми даде ново име. Пуснах си брада и станах друг човек — Рейвън, доктор, който лекуваше болните от любов към хората.
Уорън го гледа мълчаливо няколко секунди, а после зададе въпрос, който попадна точно в целта:
— Обичаш я, нали?
Рейвън отново се запита каква ли беше истинската любов.
— Не съм сигурен. Знам само, че искам тя да е с мен.
— А вярваш ли, че тя би искала да те види, да поговори с теб?
Рейвън си помисли, че брат му е по-умен, отколкото го беше мислил. Той самият много често си беше задавал същия въпрос през последните дни, но това, че го чу от устата на брат си, го накара отново да се замисли.
— Не знам — отговори най-после. — Езра си е у дома и толкова много неща са различни за нас… Много въпроси останаха висящи… — Той удари с ръкавиците си по бедрото. — И аз само влоших нещата.
Уорън се облегна назад, очевидно нещо друго му беше дошло на ум.
— Тя застана между теб и Езра.
Рейвън, изпълнен с нова надежда, погледна големия часовник на стената и си каза, че Мисти все още е негова съпруга, че те си бяха разменили сватбени клетви, бяха си обещали да са един до друг каквото и да се случи. После си спомни думите й, че често пъти сърцето е по-умно от главата. В този миг главата му казваше, че се държи като глупак, че трябва да се качи на влака и да забрави за тяхната предопределена от съдбата връзка, но нещо дълбоко в него му казваше, че трябва да послуша сърцето си, което му нашепваше да се върне в колибата и да се опита да поправи нещата. Рейвън се изправи и Уорън го погледна одобрително.
— Чакай ме следващата сряда на гарата в Сейнт Луис — каза Рейвън и му подаде единия от билетите.
Изведнъж се почувства сигурен какво трябва да направи. Трябваше да види Мисти. Трябваше да й обясни, че беше допуснал ужасна грешка, но беше действал с добри намерения. Уорън също се изправи на крака и вдигна вежди.
— Не се бави много, чуваш ли? Татко те вика и на мен ще ми бъде много трудно да му обясня защо не си дошъл и какво ти се е случило тук, в планините. — Усмихна се тъжно. — А пък какво ще стане, като чуе, че някакво си планинско момиче те е омагьосало?! Че ти е дало ново име! Всичко това звучи като вълшебна приказка и се съмнявам, че той ще повярва.
Рейвън го погледна и започна да надява ръкавиците си.
— Дано тази приказка има добър край — отговори той и за първи път от няколко дни насам започна да се надява отново.
Рейвън препускаше към долината Ред Оук. Зимна мъгла се стелеше над земята, покрита с дебела снежна покривка. След задушния въздух на чакалнята той се радваше на свежестта на гората и на щипенето на студа по лицето си. Яздеше под надвисналите голи клони на дърветата, виждаше познати местности и ориентири, но още не беше видял други ездачи. Тъкмо се питаше дали ще срещне някого, когато видя оседлан кон край пътя. Първата му реакция беше реакция на предпазливост, защото се намираше близо до мястото, където го бяха нападнали. Той накара коня да тръгне ходом. Вътрешният му глас го предупреждаваше да внимава. Но ето, че когато се приближи, той разпозна кобилата на Езра. Застана под един огромен дъб и огледа местността докъдето погледът му стигаше. За своя изненада видя двама огромни мъжаги от двете страни на Езра. Спомни си думите на Мисти, че брат й ходи в Юрика Спрингс всеки петък, и се сети, че сигурно до ушите на бандитите е стигнала мълвата, че той се е върнал с доста пари след работата си като секач на дървени трупи. Думите на мъжете не се чуваха, но ето, че един от тях извади пистолет и го насочи към жертвата им. Сигурно искаше парите му. Езра отстъпи назад. Очевидно не искаше да се раздели с парите, които толкова трудно беше спечелил, но когато другият бандит заби дулото на пушката в стомаха му, той бавно извади кесията от панталоните си и я подаде на мъжа, който стоеше с протегната ръка. Странно, но Рейвън беше останал хладен и пресметлив, като че ли всичко това се случваше не пред очите му, а насън. Тъй като нямаше оръжие, той имаше само една възможност. Когато мъжът взе кесията на Езра, Рейвън дръпна юздите и препусна в пълен галоп.