— Не можех да го избегна — каза дрезгаво. — Просто реагирах за части от секундата. Те си го търсеха.
Той се изправи и погледът му срещна този на Езра, който го гледаше измъчено, и Рейвън разбра, че в душата му се води битка. Планинецът стоеше като вкаменен. Рейвън се наведе, вдигна кесията с парите и му я подаде. Започна да се отдалечава, но Езра го настигна и го хвана за ръката. Тревогата му беше очевидна.
— Не — каза планинецът, а изражението му издаваше неувереност. — Имам да ти казвам нещо и е по-добре да го кажа сега. — В очите му блестяха сълзи. — Татко ме научи винаги да защитавам името Малоун, а за мен това означаваше да продължавам враждата до гроб. Но татко ме научи и на нещо друго — че когато някой спаси живота ти, ти си му длъжник до края на дните си.
Рейвън сложи длан върху рамото му.
— Езра… — поде той.
Огромният мъж протегна ръка, за да го накарала замълчи.
— Нека да довърша. Ти спаси живота ми и аз съм ти длъжник завинаги, но не само това ме накара да променя мнението си за теб. Мисти и аз си поговорихме. Тя ми разказа какво се е случило, как си спасил живота на малкото на Слоупи, каза, че преценяваш правилно планинците и ги обичаш. — Той оброни глава, после я вдигна, а очите му говореха, че съжалява. — Бях наистина разкъсван от гняв онази нощ, когато се върнах в колибата си, а тя беше пълна с Девънпортови. Май че полудях повече, отколкото се полага. Но поразмислих върху ситуацията и тъй като моята и твоята кръв ще се смесят, трябва да сложим край на враждата. — Сложи огромните си длани на хълбоците си и поклати глава. — Не мислех, че някога Девънпорт ще застане на страната на Малоун. И също така никога не съм мислил, че аз ще бъда този, който ще помоли на враждата да се сложи край. Но татко винаги казваше, че понякога по-силен е този, който успее да се въздържи да не се бие, а не другият, който налита на бой.
Рейвън изпита и топлота, и задоволство. Най-после Езра беше проумял колко безсмислена е враждата, и беше решил да сложи край на омразата. Без съмнение, още месеци и дори години той щеше да се бори със своята съвест, преди напълно да освободи ума си, но поне беше намерил сили да започне процеса на опрощение. Докато вървяха към конете, усмивка докосна устните на Езра.
— Като имам предвид в коя посока беше тръгнал, сигурно отиваш да видиш Мисти. Защо не продължиш? А аз ще закарам тези двамата в Юрика Спрингс. Предполагам, че са търсени от закона и шерифът ще се зарадва, като ме види. — И лицето, и очите му излъчваха топлота, когато му протегна мазолестата си десница. — Съжалявам за брат ти. Няма ли да се ръкуваш с мен? — попита той и изправи рамене с достойнство.
Рейвън се усмихна и пое десницата му.
— Горд съм, че мога да стисна ръката ти.
Миг по-късно Езра подкара конете на бандитите, а той се метна на гърба на своя кон с една-едничка мисъл в главата — в какво ли настроение ще бъде Мисти, когато стигне до колибата.
Мисти намаза раните по лицето на Рейвън с билкова отвара, а после и с някакъв мехлем, като се стараеше да крие нежните си чувства към него.
— Сигурен ли си, че Езра е добре? Не е ли ударен лошо? — питаше го тя и паниката наново се надигаше в нея.
Рейвън я хвана за ръката и я накара да седне на стола до него.
— И той е насинен като мен, но няма сериозни наранявания. — Погледът му срещна нейния. — Закара труповете на бандитите в Юрика Спрингс, за да може шерифът да ги идентифицира. И на нас ще се наложи по-късно да отидем в града.
Мисти изтърва парцалчето, напоено с билкова отвара. Мислеше за Рейвън непрекъснато и когато той беше почукал на вратата й преди десет минути и тя му беше отворила, като го беше видяла наранен и кървящ, с разкъсани дрехи, сърцето й се беше свило. Когато той си беше тръгнал преди три дни, тя си беше помислила, че ще му даде да разбере, ако се върне. Щеше да го посрещне с дулото на карабината и да му каже, че освен Девънпорт, той е и лъжец, който се е възползвал от нея, и ще му захвърли брачната халка в лицето. Щеше още да му каже, че вече е на път да го забрави и не иска да го види никога вече. А после, с минаването на дните, започна да изпитва непоносима самота. Не можеше да свали халката от пръста си, чувстваше колко много й липсва той.
Но дори да искаше да го задържи навън, видът, в който се беше появил пред нея, я задължаваше да го пусне. Историята, която й разказа, накара кръвта й да се смръзне в жилите и за стотен път тя благодари на Бога, че нито той, нито Езра са пострадали сериозно. Тя покри лицето си с длани и се опита да се успокои, а той застана зад нея и започна нежно да разтрива раменете й. Неговата мъжка миризма и силата на дланите му я стоплиха и успокоиха, намалиха напрежението. Тя протегна ръка и хвана дланта му. Как беше копняла за него тези няколко дни, как се беше надявала, че той ще се върне! Сега й се струваше, че молбата й той да си замине е била много глупава. Струваше й се, че го беше изгонила заради неговата сигурност, за да го отдалечи от опасното присъствие на Езра, но беше произнесла думи, които не мислеше, че е способна да каже. А в мига, в който той излезе, тя изпита чувство за непоправима загуба.