Тя беше великодушна. И сега разбираше неговия начин на мислене, въпреки че тръпнеше от страх при мисълта, че може да напусне планините.
— Къде ще живеем? — попита тя и прехапа долната си устна.
— Тъй като Джон е много болен, мисля, че трябва да живеем с него и Уорън. По този начин ще мога да се грижа за баща си.
Тя отвори широко очи.
— Къщата ви голяма ли е?
Той се засмя тихо.
— Най-голямата в Сейнт Луис. Има три етажа с двайсет и пет стаи. Пълна е с картини и статуи, които Джон донесе от Европа. Всъщност на мен ми прилича на мрачен музей. — Очите му блестяха весело, а единият край на устните му беше извит нагоре. — Когато аз и Уорън бяхме момчета, наричахме къщата „мавзолея“ — отбеляза сухо той.
Тя се засмя.
— Мавзолея? Какво означава това?
Лицето му помръкна, но той сви рамене и се насили да се усмихне.
— Нищо. Къщата наистина е хубава.
Мисти знаеше, че сега Езра няма да се противопостави на заминаването й с Рейвън и решението зависи изцяло от нея. Колко много щеше да остави тук, след себе си — разходките в пролетната гора, ухаеща на борове и млада трева, влажните и свежи нощи, утринната мъгла, която се вдига над хълмовете, богатите багри на есента. Още не беше напуснала планината, а вече изпитваше носталгия.
— Е, какво ще кажеш? — попита я Рейвън. Започна да масажира гърба й, а тя почувства силно желание. Беше й трудно да мисли за каквото и да било, когато той беше толкова близо до нея, когато я милваше така. — Мисля, че можем да приготвим нещата ти за ден-два — прошепна той с устни, скрити в косите й, и я притисна по-силно към себе си.
Закопняла за ласките му, тя скри лице в рамото му и въздъхна сладостно.
— Но на мен ще ми липсват приятелите, разходките в гората, свежият въздух и пролетните води, както и твърдото ми легло. — Тя смръщи леко вежди, отдръпна се малко назад и погледна право в очите му. — Обзалагам се, че в Сейнт Луис нямате билкови лекарства като тук. Например мравешки яйца.
Рейвън се засмя и обсипа бузите й с целувки.
— Ще отваряме редовно прозорците, ще сложим дъски под леглото ти, за да е твърдо, но когато стигнем до мравешките яйца, ще трябва да импровизираме. — Засмя се дълбоко, гърлено. — Когато човек се кани да отиде в Содом и Гомор, трябва да очаква известни разочарования, нали знаеш.
— Но ще взема и Роло — настоя тя. — Той ще умре от мъка без мен. — Тя вдигна вежди. — Искам да взема и торбата с лекарствата си. Човек никога не знае кога ще попадне на някой болен.
Рейвън се усмихна. Тя видя как лицето му се отпуска.
— Както искаш — съгласи се той, наведе глава и целуна пулсиращата веничка на врата й.
Скоро устните му потърсиха нейните и когато ги намериха, кръвта й, гореща, потече бързо във ваните. Постави ръце на раменете му и неочаквана нежност се надигна в нея като роза, която отваря цветовете си за слънцето. Целувката стана по-страстна, нежността на Мисти се разля в цялото й сърце, то заби диво и тя разбра, че няма сили да му устои. Мисълта, че въпреки страховете си се е съгласила да напусне планините, я тласна към още безразсъдства. Тя реши да го предизвика в любовната игра. Не можеше да повярва, че е казала „да“, но, както я беше учила баба й, щеше да удържи дадената дума.
След два дни, беше последната й мисъл, преди да се отдаде изцяло на страстта, лечителката от планините Озарк щеше да е на път за Сейнт Луис.
Глава 12
Три дни по-късно, Мисти Малоун седеше във фургон — трапезария, на час и половина от Сейнт Луис и на стотици мили от родния дом в планините Озарк. От мястото си до прозореца тя можеше да огледа цялото помещение, тапицираните с плюш столове и масите. Стаята беше празна, като се изключеха тя самата и Рейвън. Едва можеше да повярва на очите си. Специалната трапезария на колела имаше паркет, дървена ламперия, а на масите имаше вази със свежи цветя. Цели три кристални полилеи осветяваха просторното помещение.
— Всичко тук е прекрасно — каза тя и погали с пръсти плюша. — Прилича на рекламата, която видях един ден на предната стена на чакалнята.
Рейвън се засмя, протегна ръката си през малката маса, покри дланта й със своята и я погали с палеца си. Мъжът, който месеци наред носи само еленови дрехи, сега беше облечен в колосана бяла риза, нов костюм и най-модерната вратовръзка, която можеше да се намери в Юрика Спрингс. Беше подстригал дългата си коса, но Мисти беше щастлива, че остави брадата си, която го караше все още да прилича на планинец.
— По-добре да свикваш вече — предупреди я той. — Защото тази трапезария е твоя.