— Моя?
— Е, донякъде. Защото тя принадлежи на семейство Девънпорт.
Влакът взе доста бързо един завой и тя вдигна поглед към полилея, който започна да се клати. После пак погледна Рейвън.
— Ако съдя по онова, което ми е казвал Люк Галахър, това тук прилича на трапезарията за закуска на богат дом, която негов приятел с лоша репутация имал във форт Смит. Колко такива трапезарии на колела имате?
Рейвън се засмя и сви рамене.
— Всъщност това никога не ме е интересувало и затова не знам. Ще трябва да попитам Уорън.
Точно тогава един сервитьор в бяла ливрея отиде при тях и сложи сребърна табла пред Мисти.
— Фазан, мадам?
Тя кимна. Той постави порция фазан и ориз в чинията й, а после сервира на Рейвън. После тихо излезе и затвори вратата след себе си. Останаха сами с шума на колелата. Мисти почувства полата си да се размърдва и като сведе поглед, видя Роло, който ближеше мед от чинийка от китайски порцелан и който я гледаше умолително. Тя се усмихна, напълни отново чинийката му и остави купата настрани.
— Роло сигурно си мисли, че е умрял и сега е в рая на енотите — каза тя на Рейвън. — Винаги много е обичал меда, а ето, че сега има цяла чинийка само за себе си.
Тя взе едната от трите вилици, които бяха пред нея, и атакува артишока, който беше по средата на чинията й със салатата. Но не можа да раздели листата му, смръщи вежди и погледна Рейвън.
— Как се предполага, че трябва да се яде това бодливо нещо? Прилича на бодлив ананас, но май няма задна част.
Той нежно взе вилицата й и я остави настрани.
— Това е артишок. Трябва да отстраниш листата с пръсти, а после да изядеш вътрешността със зъби.
Тя ококори очи.
— О, но това не ми изглежда в съгласие с добрите маниери. Мислех, че хората в Сейнт Луис не се разделят дори за миг със сребърните си вилици.
Рейвън изяде един артишок, за да й покаже как се прави това. Тя направи същото, но дълбоко в себе си умираше от страх. Страхуваше се, че ще се изложи много, когато се срещне със семейството и приятелите на Рейвън. След час щяха да са в Сейнт Луис. Уорън ще ги чака на гарата и ще ги заведе в къщата. Господи, какво ли ще се случи, когато пристигнат там, запита се тя и потръпна. Рейвън беше снизходителен сега, когато ставаше въпрос за някакъв си артишок, но тя имаше чувството, че другите няма да са така снизходителни, особено свекърът й.
Когато приключиха с вечерята, Мисти вдигна една от щорите и успя да долови очертанията на дърветата и фермите, край които минаваха. Видя и звездите на безоблачното небе. Равнините я караха да изпитва носталгия по родната планина и дори сега в гърлото й беше заседнала буца. Спомни си сърцераздирателната сцена, която се беше разиграла на гарата в Юрика Спрингс само преди един ден.
Езра си беше облякъл най-хубавия празничен костюм, за да я изпрати. Тя си спомни примирението, изписано на лицето му, сълзите в очите му, как я беше погалил и целунал на раздяла, как я беше прегърнал толкова силно, че костите й бяха изпукали. После се беше обърнал и бе отишъл направо при коня си. Тя искаше да му извика да се върне, да остане още миг с него, но знаеше, че бързото сбогуване е по-безболезнено. Лъки и отец Джубал също бяха там и когато свирката на локомотива проряза въздуха, тя ги прегърна. Струваше й се, че сърцето й е разбито. Като се изключи баба й, тя мислеше, че отец Джубал е най-добрият човек на света, а тя и Лъки бяха приятелки, откакто се помнеше. И завинаги щяха да си останат такива. А сега щеше да бъде лишена от утехата на познатите им лица.
Беше принудена да потисне паниката и да се качи във влака, чийто локомотив беше обвит в пара. Когато перонът и приятелите се скриха от погледа й, тя беше много близо до пълното отчаяние.
Мисти се върна в настоящия момент и загледа как лунните лъчи си играят с очертанията на къщи и дървета. Сърцето я болеше, изпитваше голяма тревога и очакваше със страх бъдещето. Още чуваше думите на отец Джубал: „Бъди самата себе си, дете, и всички, които са важни за теб, ще те обикнат.“ И точно така ще направи, каза си тя и смелостта й отново се върна. Тя няма да изневери на себе си, а нека хората в Сейнт Луис да мислят каквото си искат.
Рейвън гледаше как светлината пада върху кестенявата коса на Мисти и си мислеше колко красива е тя. Беше облякла роклята, която той й беше купил за Коледа. Тревогата и очакването, изписани на лицето й, достигаха до сърцето му. Знаеше колко й е трудно да напусне Юрика Спрингс и колко уплашена трябва да е сега, когато са толкова близо до Сейнт Луис. Инцидентът с артишока беше забавен, но той знаеше, че това е само пример за онова, което щеше да последва. Доколкото познаваше Джон и останалите, на нея щеше да й бъде трудно в града. И дори по-лошо — те щяха да я нараняват, когато могат.