— Съжалявам, че закъснях — извини се той, като хвърли поглед към огромния часовник на стената на сградата. — Нат ни чака с колата.
Навън, пред входа, шумът беше значително по-малък. Мисти с радост усети хладния бриз върху лицето си. Гарата беше добре осветена, а отпред чакаха файтони, които пътниците можеха да ползват. Тримата си запробиваха път и стигнаха до карета, теглена от прекрасни коне. Не беше виждала такова елегантно превозно средство като ландото на семейство Девънпорт. Тогава за първи път й хрумна мисълта, че те сигурно наистина са много богати. Кочияшът беше чернокож, облечен в синя ливрея, обточена с червени кантове. Като ги видя, той скочи на земята и им се усмихна широко.
— Радвам се да ви видя, сър — каза, като гледаше Рейвън с нескрита симпатия. Поклати глава и отново се усмихна. — Наистина мина много време, откакто напуснахте града.
Рейвън погледна Мисти.
— Това е Нат — поясни той и ги запозна набързо, докато вървяха към вратата на каретата. — Докато живеем в къщата, той ще те развежда из града с колата.
Очите на шофьора заблестяха весело, той свали шапката си и разкри посивелите си коси. Гледаше Мисти любезно, топло и се правеше, че енотът в ръцете й не му прави впечатление.
— Да, мадам. За мен ще бъде удоволствие, мадам. Наистина. Не съм возил дама, откакто първата мисис Девънпорт се спомина. — После погали Роло по главичката. — И ако имате нужда от помощта ми за грижите по този млад джентълмен, ще бъда горд да ви подам ръка.
Рейвън подаде на шофьора багажа на Мисти, който той бързо сложи в колата, също така бързо отвори вратите и ги затвори, след като те се настаниха вътре. Мисти се отпусна на седалката, тапицирана с червен плюш, завладяна от великолепието на превозното средство, което се движеше толкова плавно, че приличаше на огромен люлеещ се стол. Излязоха от задръстването около гарата. За броени минути бяха на широко авеню в жилищен квартал, осветено от газени лампи. Мисти непрекъснато гледаше през прозореца и изтърва част от разговора между двамата братя, но знаеше, че говорят за баща си, и усещаше напрежението, което сякаш изпълваше каретата.
Седнал до нея, Рейвън също гледаше през прозореца, любуваше се на познати сгради и места, които му навяваха спомени. Въздишаше и се питаше как е могъл толкова дълго да стои далеч от дома. Струваше му се, че от бавнотечаща вода се е озовал в бързотечащ планински поток, усещаше, че има много неща, за които ще трябва да се погрижи, и особено за пациентите си, които беше прехвърлил на по-младия си колега. Внезапно изтръгнат от мислите си, той погледна Мисти и хвана ръката й, изненадан от въодушевлението, изписано на лицето й.
Щом усети докосването му, тя му се усмихна. Беше очарована от града, не можеше да откъсне поглед от него дори за миг. Светлините бяха навсякъде, отразяваха се от повърхността на Мисисипи и заслепяваха очите. Каретата намали, свърна в чакълеста алея, която водеше към великолепна къща в грегориански стил, и сърцето й диво заби. Къщата се издигаше на цели три етажа, беше разположена навътре, далече от уличния шум, и заобиколена от огромни дъбове. Сенките им играеха по добре поддържаната морава. Коринтски колони поддържаха фасадата, а през прозорците се виждаше меката светлина в стаите.
Каретата спря и Нат помогна на Мисти да слезе. Рейвън и Уорън ги последваха и тя чу тропота на конете да заглъхва, и предположи, че ги водят към конюшнята. Беше много изненадана. Имаше чувството, че това се случва на друг. Уорън застана до нея, но на лицето му беше изписано, че се чувства неудобно.
— С-страхувам се, че татко не може да стане днес. Не се чувстваше добре и си легна рано — говореше неуверено, заеквайки.
Рейвън постави дланта си на гърба й и я поведе нагоре по стъпалата към входната врата. Тя видя проблясващите му очи и се запита защо новината го беше ядосала толкова.
А Рейвън наистина кипеше от гняв. От изражението на брат си разбра, че Джон, който обикновено оставаше буден до след полунощ, си беше легнал, за да покаже недоволството си от своя син и неговата съпруга. Поведението му беше типично за него и обидно за тях двамата. Съчувствието, изписано по лицето на Мисти, му даде да разбере, че тя не е схванала правилно ситуацията. Инстинктивно протегна ръка към нея, решил да я предпазва от такива обиди, и откри, че ръката й трепери.
Само присъствието на Рейвън даде смелост на Мисти да пристъпи към огромната входна врата. Тя се отвори и се показа едра, грубо сложена жена в черни дрехи. Сърцето на Мисти подскочи. Пристъпиха във фоайето, чието великолепие я накара да се почувства нищожна. То се осветяваше от огромен кристален полилей, беше, облицовано с мраморни плочки и украсено с няколко гръцки статуи.