Веднъж взела решение, тя извади чисто бельо от кошницата си и домашно шитата рокля, която обикновено си обличаше в неделя сутрин, когато беше в планините Озарк. Изглади гънките с ръка и започна да се облича, но ръцете й трепереха. След като затвори Роло в спалнята, слезе бързо по стълбите и мина край мисис Хъксли, която й кимна с ледена любезност. Мисти реши, че това не бива да я тревожи, тъй като тази сутрин най-важен за нея е мистър Девънпорт. Застанала пред вратата на стаята му, тя избърса влажните си длани в полите си, почука и зачака отговор. Почука още два пъти, но отвътре не се чу нито звук. Изпълнена със страх и лоши предчувствия, завъртя топката на вратата и надникна в затъмнената стая. На пръв поглед, тя й заприлича на кабинет, какъвто е била, със стените си, покрити с тъмна ламперия, с мраморната камина, с писалището и географския глобус. Но имаше също така огромно легло с балдахин, нощна лампа. А също и плетен люлеещ се стол. В леглото седеше нещастен на вид старец, облегнат на копринени възглавници. В ръката си държеше писалка, а до него бяха разпилени листове хартия. Очите му срещнаха нейните и ако това бе възможно, изражението му стана още по-кисело. Тя остана неподвижна, изненадана, не знаеше какво да каже или да направи. Той свали очилата си, захвърли ги до себе си и изрева:
— Е, тъй и тъй си нарушила спокойствието ми, ела по-близо да те разгледам.
Мисти потрепери, защото не мислеше, че свекър й трябва да разговаря с нея по този начин. Но събра смелост и се приближи. Свекър й се оказа среден на ръст, с напълно посивяла коса. Дълбоки бръчки прорязваха челото му. Още две се спускаха от носа към устата му. Изглеждаше така, като че ли никога в живота си не се беше усмихвал. Той остави писалката настрани. Тя усети миризмата на лекарства и уиски. Това, както и враждебността, която се излъчваше от него, я накара да се почувства зле. Джон я изгледа неодобрително.
— Е, коя, по дяволите, си ти? Да не би мисис Хъксли да е наела нова камериерка?
Грубите думи нараниха гордостта й, но тя реши, че няма да си позволи да се почувства унизена.
— Не — отговори, като скри чувствата си. — Аз съм Мисти. Съпругата на Рейвън.
Джон я изгледа, сякаш беше досадно насекомо, което веднага трябва да се изгони от стаята.
— Той се казва Адам. Нима дори това не можеш да проумееш?
Мисти го погледна право в очите, твърдо решена винаги да нарича съпруга си Рейвън, каквото и да се случи.
— Предполагам, че всички знаете какво се случи на сина ти, докато беше в планините.
— Да, Уорън ми каза, че брат му се оженил за някакво си планинско момиче. — Тонът му беше внимателно премерен така, че да я обиди. — Но аз не му повярвах. Но тази сутрин в пет часа Адам дойде да ме прегледа и през цялото време ми говори за теб. — Изгледа я яростно. — Каза още, че си довела и енот със себе си. Не мога да понасям вонята, да знаеш.
— Роло не е мръсен. Той е чист и умен! Няма да повреди нищо, докато е тук. — И, вече по-спокойно, добави: — Той дори може да ти прави компания.
— Дръж го далеч от очите ми — нареди Джон с тон, който накара кръвта й да се смръзне в жилите. — Няма да му позволя и муцунката си да покаже в стаята ми. Чух, че името ти е Малоун — добави той след миг.
Мисти си пое дълбоко дъх и срещна погледа му.
— Бях Малоун. Сега съм Девънпорт.
— Един Малоун винаги си остава Малоун — сряза я той. — Враждата между Девънпортови и Малоунови датира от сто години и това никога няма да се промени.
Тя повдигна вежди.
— Но то вече се промени, мистър Девънпорт. Брат ми Езра и Рейвън сложиха край на враждата.
— Е, не е трябвало. И така ти щеше да си останеш в планините.
Не беше възможно да сложи край на грубостта му. Но Мисти си каза, че той е стар, слаб и поради това сигурно не осмисля напълно думите си. Но той говореше толкова разгорещено! Между тях се възцари мълчание. Опитвайки се да намали напрежението, тя попита:
— Искаш ли да закусиш с мен?
— Не, не искам да закусвам с теб. И без това вече изядох онази безвкусна каша, която, според Адам, била много полезна за здравето ми.
Мисти се размърда от неудобство. Да се сприятели с Джон, щеше да е по-трудно, отколкото беше очаквала. Поизправи се с думите:
— Искаш ли да дръпна завесите, за да влезе малко светлина в стаята? Денят е хубав.
Той поклати рязко глава и й посочи с ръка да седне отново на стола.
— Не, нека завесите останат спуснати. Килимите избеляват, ако се оставят изложени на слънчевата светлина.
Тя се отпусна на стола и си позволи да се усмихне леко.
— Струва ми се, че като имате толкова много пари, можете да си купувате нови всяка седмица, ако искате.