— Съжалявам. — Гласът му беше топъл, успокояващ. Забеляза, че бузите й са мокри, и му стана жал. — Исках да съм с теб на вашата първа среща. За да те подготвя за…
— Не, не се извинявай — прошепна тя, вдигна поглед към него и докосна лицето му със студените си пръсти. — Той е стар и може би се страхува от смъртта. — Очите й станаха по-големи, по-влажни, изразяваха съчувствие. — Когато са изправени пред смъртта, и най-добрите хора стават неприятни. — Рейвън искаше да й каже, че Джон винаги се е държал отблъскващо, но реши, че може би ще е по-добре, ако тя не знае всичко. — Знам, че ако се опитвам упорито, мога да го направя като мен. Просто започнахме не оттам, откъдето трябваше. Може би ще открия кои са любимите му забавления, какво обича да чете или…
— Тихо — каза й Рейвън, — не говори. — Нежността му към нея беше толкова силна, че му беше трудно да намери думи. Помисли си с гордост за нейния оптимизъм, който я караше да търси доброто у всекиго. Изтри с длан една сълза от бузата й. — Позволяваш на случилото се да те тревожи повече, отколкото си струва — каза й той тихо и започна да гали нежно раменете й. — Просто бъди самата себе си, както ти каза отец Джубал. Само това има значение.
Неспособна да говори, тя само кимна с глава и отново се сгуши в него. А той я милва дотогава, докато тя напълно се отпусна. Никога досега Рейвън не беше мразил толкова много баща си, както тази сутрин.
Глава 13
На следващата сутрин, като отиваше към магазините за дрехи, Мисти мина покрай мисис Хъксли, която стоеше във фоайето, и се направи, че не забелязва нейното неодобрение. Като излезе навън, на оскъдната зимна светлина, тя пое дълбоко студения въздух, радостна, че ще бъде далеч от мрачната къща, където всички като че ли бяха тъжни и говореха шепнешком. Беше решила да загърби вчерашния инцидент и да положи ново начало. Очевидно, за градските хора външността беше от огромно значение. Щом те искаха това, тя щеше да се облече като тях. Нат я чакаше усмихнат до прясно боядисаното ландо.
— Добро утро, мисис Девънпорт — извика й той. — Утринта е прекрасна, нали? — В очите му се забелязваше известна несигурност, когато погледна входа на къщата. — Къде е мистър Уорън? Казаха ми, че той ще дойде с вас.
— Не съм го виждала. — Мисти сви рамене. — Реших, че мога да отида и сама!
— Добре — отговори Нат. — Рейвън ми каза, че брат му обикновено закъснява. Предполагам, че ще ни настигне със своята собствена карета. — Нат намести шапката си и се засмя облекчено, а после й отвори вратата с думите: — Предполагам, че и сама можете да се справите, мадам.
— Не — каза Мисти. — Искам да съм горе, до теб. Искам да разгледам града и да науча къде какво има.
— Но нито една дама не прави така, мадам — обясни й Нат.
Мисти сложи обутия си в ботуш крак на колелото и се качи на мястото на кочияша.
— Аз не съм нито една от дамите, аз съм си аз — каза му през рамо. — И не искам да бъда затворена в този капан, откъдето нищо няма да мога да виждам.
Нат затвори вратата и заобиколи каретата. Изражението му беше измъчено.
— Да, мадам, както кажете — отговори той. — Но това е най-странното нещо, което съм виждал. — Пое юздите и ги тръсна леко. — Хайде, тръгвайте, момичета. Ще купим на мисис Девънпорт нови дрехи и тя ще стане най-красивата дама в Сейнт Луис.
Каретата се отдалечи от къщата, а лекият бриз галеше лицето на Мисти. Тя виждаше отлично наоколо си. Само след минути стигнаха търговския център на града. По тротоарите вървяха ранобудни минувачи, а собствениците на магазини поставяха отпред сергии, на които излагаха част от стоките си. Но, независимо какво правеха, всички спираха, за да видят красивото момиче, облечено така, както се обличат в планините. Тя се облегна назад и огледа улицата пред себе си.
— Знаеш ли, Нат — каза замислено, — не мисля, че разбирам гражданите. Те като че ли се интересуват от това, какво мислят останалите хора за тях. В планините Озарк ме приемаха навсякъде, а тук не съм добре дошла за никого. — Тя изпусна тежка въздишка. — Джон ме смята за безполезна, а мисис Хъксли е студена като мрамор.
— О, мадам, просто не сте били тук достатъчно дълго — опита се да я окуражи Нат. — Само това е, което ви пречи. Дайте време на гражданите и те ще ви приемат.
Мисти оценяваше приятелския му тон и се чувстваше добре с него. Осмели се да попита:
— Ние сме богати, нали? Наистина много богати, нали?
— Мадам — каза той и широка усмивка се разля на абаносовото му лице, — ние сме най-богатите в цял Сейнт Луис.
И тогава Мисти зададе въпроса, който я измъчваше още от пристигането й.
— Но щом семейство Девънпорт е толкова богато, защо всички в къщата са толкова тъжни?