Чу вратите на библиотеката да се отварят и вдигна глава. Учителката й, дребна и крехка жена, която носеше няколко дебели тома, се приближи към бюрото. Изкашля се, а влажните й очи подсказаха на Мисти, че страда от настинка.
— Аз съм мис Съливан — каза тя с предвзета усмивка. В черната й коса, вдигната на кок, имаше няколко бели нишки. Бяла якичка украсяваше сивата й рокля, а дългите ръкави бяха украсени с дантели.
Колосана и огладена, помисли си Мисти. И скована.
— Е, мисис Девънпорт, да започваме — каза тя с делови тон. Остави книгите на масата, извади носна кърпичка и деликатно се обърна настрани. — Предполагам, че можете поне да четете и пишете.
Обидата причини болка на Мисти — все едно че бяха посипали отворена рана със сол.
— Разбира се — отговори тя. — Баба ме научи да пиша и да смятам.
Учителката кръстоса ръце под гърди и закрачи около бюрото. Замисленото изражение правеше и без това каменното й лице още по-грубо.
— Много добре, ще започнем оттам. Не бива да се тревожите, нито да изпитвате нервност. Тук съм, за да ви помогна — обясни тя и я изгледа над очилата. — Отворете най-дебелия том на страница седемдесет и четвърта и прочетете първата колона.
Мисти взе тома, който съдържаше статии за европейското изкуство, но по-дългите думи представляваха известна трудност за нея. Когато свърши и остави книгата, знаеше, че жената не е доволна.
— Имате ужасен акцент, който издава, че сте от Апалачите, и произнасяте „да“ така, като че ли е двусрична дума.
Мисти стисна устни.
— Предполагам, че акцентът ми има нещо общо с планините. Но какво означава думата „двусрична“!
— Няма значение — жената въздъхна. — Виждам, че трябва да извървим дълъг път. — Сложи ръце на двете бузи на Мисти и каза: — А сега произнасяйте гласните след мен — каза сухо.
— А, о, у, е, и — повтори Мисти, като едва успяваше да мърда устните си. Отстрани студените и костеливи ръце на учителката от лицето си и повтори гласните с тежък акцент, провлачено. После попита: — Такива ли ще са уроците? И петгодишно дете би могло да се справи с това.
Мис Съливан затвори очи и Мисти забеляза, че клепачите й треперят.
— Мисля, че днес ще трябва да се концентрираме върху начина, по който приемате произведенията на изкуството. — Отиде до бюрото и отвори книгата. — Доктор Девънпорт настоя да се занимаем с това, как ги оценявате — добави тя и изгледа остро Мисти. — Погледнете снимката на „Мона Лиза“. Рисувана е от Леонардо да Винчи и е окачена в музея на Лувъра в Париж. Харесва ли ви?
— Да, много — каза Мисти. — Но как мис Мона Лиза е загубила зъбите си? — Учителката пребледня. — По усмивката може да се каже, че тази дама няма нито един зъб. Старият Портър се усмихваше така — без да отваря устата си, защото нямаше нито един зъб.
Мис Съливан се изкашля сухо.
— Е, такова абсурдно нещо досега не бях чувала!
Мисти заобиколи бюрото, като прокара пръсти по полираната му повърхност и втренчи поглед в изненаданото лице на мис Съливан.
— А в Лувъра има ли картини на мечки гризли и пантери и други приятни неща? Или има само беззъби дами?
Жената беше като ударена от гръм.
— Хайде, елате тук и концентрирайте вниманието си! — извика тя и обърна още няколко страници. — Вижте картината, на която е изобразена Венера Милоска, и ми кажете какво виждате. Искам да знам какво е впечатлението ви.
Мисти вдигна вежди.
— Господи, тази няма ръце, а дрехата й се е смъкнала около бедрата! Тези, дето са правили книгата, да бяха намерили поне статуя с ръце.
Мис Съливан се зачерви.
— Тя, разбира се, е имала ръце. Счупили са се.
Мисти въздъхна.
— Надявам се, че онази част, в която ще ми помогнете, ще дойде скоро — каза тя, — защото ми се струва, че нищо не схващам от тази книга с картини. — Мис Съливан стана пурпурночервена и започна да кашля силно и продължително. — Господи, имате нужда от нещо за тази кашлица! — каза Мисти мило и й помогна да седне на стола до бюрото. Бръкна в торбата и извади пакетче ароматни билки, привързано на дълъг конец. — Ето — каза тя и го завърза около врата на учителката. — Тази смес ще облекчи кашлицата ви.