Мисти видя как Рейвън хвана момичето за ръката, изпита болка и извърна глава. Как би могла да се състезава с толкова елегантна дама? Момичето сигурно говореше не само френски, но и още половин дузина други езици. Огледа се отчаяно, решила да не остава нито миг повече там.
Катедралата беше разположена в края на алея, от двете страни, на която растяха огромни дъбове. Алеята беше пълна с карети и униформени кочияши, които чакаха господарите си. Видя Нат да стои до каретата на Девънпортови и, с натежало сърце, бързо слезе по стъпалата. Все още виждаше студените лица и снизходителните усмивки, с които я бяха посрещнали тук. Нат я посрещна с усмивка и свали шапката си.
— Мисис Девънпорт, днес сте много красива — каза й мило, а тъмните му очи говореха, че разбира мъката й.
Тъкмо щеше да й отвори вратата на каретата, когато Рейвън хвана ръката му.
— Остави, Нат, аз ще й помогна — каза той и настани Мисти вътре, а после сам се качи и затвори вратата.
Мисти чу подрънкването на юздите и каретата се отдалечи от катедралата.
— Е, защо беше всичко това? — попита я Рейвън, като я изгледа отдолу нагоре.
Мисти се почувства още по-нещастна.
— Какво искаш да кажеш? — попита, а едната й ръка си играеше с медальона, който украсяваше деколтето й.
Той отвори широко очи и се наклони напред.
— Защо избяга така? Исках да те запозная с още някои хора.
— Хора? Онази красива блондинка?
Рейвън се изненада. А после избухна в смях.
— Да, точно така. Това беше Присила Линдзи.
Мисти се разтревожи, защото си спомни, че точно това име беше споменал той, докато бяха в планините Озарк — момичето, за което баща му искаше да го ожени.
— Това… Това беше Присила?
Той я гледа мълчаливо няколко секунди, а очите му блестяха весело.
— Да. Тя обаче не се интересува от мен. Днес подозренията ми, че обича Уорън, се потвърдиха. И двамата са толкова срамежливи, че няма кой да направи първата крачка.
— Баща ти знае ли? — попита Мисти. Радваше се за мълчаливия млад човек, когото беше започнала да харесва.
Веселостта на Рейвън се стопи.
— Не. Той никога не мисли за Уорън и сигурно ще се изненада, че Присила е влюбена в него.
Мълчаха известно време, после Рейвън я изгледа проницателно.
— Днес нямаше причина да се чувстваш не на място. — Лицето му изразяваше загриженост. — Беше облечена толкова добре, колкото и другите дами, и беше много, много по-красива от тях. Нима не го знаеше?
— Онова, което почувствах, няма нищо общо нито с дрехите, нито с красотата — отговори тя, отново напрегната. — Има значение, какво знаеш и къде си живял и, според хората, аз съм нищо, не мога да се сравнявам с тях.
Рейвън бързо издиша.
— За тях ти си напълно непозната. — Той й се усмихна. — Ще те опознаят след време.
Мисти отвори прозорчето от своята страна и подложи лице на хладния въздух. Умълча се. Чуваше се само тропотът на конските копита. Мислеше за малката църква в планините, построена от дървени трупи, и за отец Джубал, който ги чакаше пред входа и се здрависваше с всеки от тях. Ако беше там, щеше да познава всички, всички щяха да й се усмихват топло и да я засипват с оплакванията си. Изпита толкова силна носталгия, че почти остана без сили.
— Рейвън — помоли го тя, като стисна умолително длани пред себе си, — нека се върнем в планините. Тук сме вече месец и половина, а ти каза, че само ще погостуваме. — Говореше шепнешком, защото гърлото й беше свито. — Когато дойдохме, бях уплашена, но също така и изпълнена с надежда, защото мислех, че мога да накарам хората да ме харесат. А сега не знам дали ще мога.
Рейвън погледна тъжното й лице и си помисли, че щом Мисти е загубила обичайната си борбеност, значи положението е по-лошо, отколкото си беше мислил. Изпитваше силно съчувствие към нея, но знаеше, че трябва да бъде твърд.
— Как бихме могли да заминем — попита я, като сложи длан върху нейната, — когато Джон е още толкова болен? И аз се надявам да сключа мир с него, но не съм напреднал много.
Тя го погледна, а в очите й блестяха сълзи.
— Нима не виждаш, че той използва болестта си, за да накара теб и Уорън да играете по свирката му?
Рейвън и сам беше стигнал до това заключение.
— Да, знам това — отговори спокойно. — Но фактът, че е болен, не може да се отрече. И като доктор, мога да ти кажа, че му остават само няколко седмици.
Тя издърпа ръката си, облегна се назад и втренчи поглед навън. Беше особено замислена. Рейвън кръстоса крака и си помисли, че трябва да й помогне да свикне с градския живот, преди да се е отчаяла съвсем. Тя имаше нужда от приятели в обществото. И дори само един приятел щеше да й помогне повече от всичко останало. Някое младо и мило момиче, което да я вземе под крилото си и да я извежда със себе си на чай и партита, за да не се чувства тя отхвърлена, както беше станало днес. Да, хрумна му, че може да помоли Присила да стори това.