— Скачай!
Подивялото енотче скочи в ръцете й, а посетителите на ресторанта започнаха да пляскат. Готова да заплаче, дамата в розовата рокля хвана пудела, отпусна се на един стол и го притисна до пълните си гърди.
Всичко свърши, но „Оранжери“ никога вече нямаше да бъде същият.
Три часа по-късно Мисти и Уорън стояха до леглото на Джон, а той ги гледаше гневно. Мисти вярваше, че Присила е запазила мълчание, и се питаше как Джон е узнал за случилото се.
— Нима наистина сте мислили, че можете да го запазите в тайна от мен? — попита ги старецът, а очите му ги изгаряха.
Уорън пристъпи от крак на крак.
— Помолих управителя да изпрати на мен описание на щетите. — Той сведе глава. — А ти как узна?
— Един от моите конкуренти бил в ресторанта и ми описа фиаското злорадо, с най-големи подробности — отговори Джон. — Няма съмнение, че сега за вас двамата се говори из целия град — моя малоумен син и моята невъзпитана снаха! Толкова ли ум имате, та да завържете енота на каишка и да го заведете в най-добрия ресторант на града!
— Идеята беше моя — каза Мисти. Сърцето й биеше силно. — Уорън не я одобри и случилото се не е по негова вина.
Джон я погледна внимателно.
— Не съм съгласен — възрази той, смръщил вежди. — Уорън беше отговорен и трябваше да вземе правилно решение. — Той прониза сина си с поглед. — Е, хайде, говори! Какво ще кажеш в своя защита?
Уорън пребледня силно.
— Исках да доставя удоволствие на Мисти. Тя беше много тъжна, а и животинчето беше затворено от седмици, затова…
— Слаб, безволев! — сряза го Джон и го посочи с пръст. — Винаги си бил такъв! Как би могъл да управляваш железопътна компания и да се състезаваш с мъже като Хънтингтън и Станфорд, когато нямаш кураж да се противопоставиш на едно момиче от планината?!
Гневът на Мисти се разгоря. Защо този старец обвиняваше Уорън?
— Вината беше моя! Единствено моя! — извика тя и стисна най-близката топка на леглото толкова силно, че кокалчетата на ръцете й побеляха.
Лицето на Джон изразяваше презрение, когато я погледна.
— Господи, ще се поболея заради вас двамата! Махайте се! Изчезнете от погледа ми!
Уорън отвори уста да възрази. Устните му трепереха. После се отказа, наведе глава и тръгна към вратата. Мисти реши, че Джон е най-злият човек, когото познава. Словесните нападки, с които засипваше сина си, можеха да причинят болка на всяко сърце. Искаше да му го каже, но забеляза приведените рамене на Уорън и реши, че е по-добре да успокои него. Вдигна полите на роклята си и тръгна бързо към вратата, но Джон извика:
— Ако видя енота вън от пристройките, ще го застрелям! Разбрахте ли? — Мисти се спря и се обърна. Беше като ударена от гръм. Злобно изражение беше изписано на лицето му. — Попитах дали сте ме разбрали?! — Още малко, и на устата му щеше да излезе пяна.
— Да, разбрах — каза Мисти и прехапа език, за да не изпусне нито дума повече.
Тя последва Уорън, който излезе в градината, оградена от високи стени. Мисти се спря до френските прозорци, а той седна на една каменна пейка. Изглеждаше така, като че ли нямаше нито един приятел на света. Изпълнена със съчувствие, тя забърза към него. През листата на дъбовете проникваше слънчева светлина, която стопли бузите й. Ранни цветя — кандилки, макове и глухарчета — растяха около камъните, крушите бяха покрити с цвят, а въздухът — изпълнен с аромата на земя и свежа трева. Тя седна до Уорън. Погледна тъжното му лице, но нямаше представа, как да облекчи болката му, затова просто сложи длан върху неговата.
— Винаги ли е такъв? — попита.
Той вдигна глава и въздъхна.
— Откакто се помня. Нат и слугите казват, че някога бил толерантен човек, но мама починала малко след моето раждане. И той станал такъв, какъвто е сега.
Дълго време тя остана до него, мълчаливо споделяйки болката му. После, решена да разбере защо тази къща е толкова мрачна, попита:
— Какво беше детството ти? Щастливо ли беше?
Той я погледна с празни, безжизнени очи.
— Когато Езекийл беше тук, имаше и щастие. Но татко непрекъснато се караше с него за пари и накрая го прогони. И когато старецът замина за планините, все едно че слънцето се скри. Когато бяхме деца, аз и Адам винаги получавахме най-доброто — най-вкусната храна, най-красивите дрехи, но нещо ни липсваше. Завиждах на децата на слугите, защото те винаги бяха така безгрижни. — Мисти разбра, че онова, което им е липсвало, е било любов — истинска, чиста любов. — Аз наистина мисля — добави Уорън, — че семейство Девънпорт винаги са имали прекалено много пари. Това е по-скоро проклятие, отколкото благословия. Искам по-скоро да сме като обикновените хора, които имат проблеми, но успяват да ги преодолеят и живеят с усмивки на лицата. Искам още и да съм като Адам. Още когато бяхме деца, той се противопоставяше на татко. — Погледна я с крайчеца на окото си и се засмя горчиво. — Наричаше го Джон. Това караше татко да побеснява, но Адам не се промени. Стана лекар, както беше решил, макар татко всеки ден да го викаше при себе си и да му говореше за дълга му към железопътната компания. Забелязала ли си как, като влезе в стаята на татко, Адам дърпа завесите? — Тя кимна и си спомни, че и самата тя се беше опитала да го направи, и се запита откъде ли Рейвън събираше кураж да доведе действието докрай. Уорън отчупи клонче люляк и й го подаде, а после пъхна ръцете си в джобовете. — Веднъж се опитах и аз, но старецът беше готов да ми откъсне главата. — Той стисна здраво устни. — Много ми се иска да можех и аз да събера достатъчно смелост, за да го направя. Да пусна светлината в онова мрачно място. Как ми се иска да му се противопоставя, дори за такова дребно нещо! — Той прокара длан през косата си. — Всъщност мисля, че няма да бъда истински щастлив, докато не го направя.