— Един ден ще му се противопоставиш — каза тя с глас, който трябваше да го окуражи. — Ще видиш.
Той я изгледа меланхолично, смръщил вежди.
— Но кога? Господи, аз съм на двайсет и пет години и все още не съм събрал смелост!
Мисти поднесе люляка към носа си, вдъхна дълбоко аромата му и се усмихна.
— Когато нещо е толкова важно за теб, ще събереш смелост. — Тя постави длан на рамото му. — Обещавам ти, че това ще стане.
До френските прозорци тя се спря и погледна Уорън, защото се сети за нещо, което Рейвън й беше казал, преди да напуснат планините.
— Какво е това мавзолей? — попита го замислена.
Той я погледна с дълбока мъка, после бавно отговори:
— Мавзолеят е огромна и здрава сграда, в която се помещават гробниците на мъртвите.
Сърцето на Мисти се сви, защото това много точно описваше елегантната къща, чиито обитатели бяха много богати, но и много нещастни. Отново се опита да вдъхне кураж на Уорън, като хвана ръката му и погледна мрачното му лице.
— Мисля, че започвам да разбирам какъв е проблемът — каза нежно. — Но нещата ще се променят.
На следващия ден, когато каретата на семейство Девънпорт влезе в алеята, която водеше към къщата, Рейвън се чудеше как един обяд може да се превърне в такава неприятност. Но поне едно добро нещо беше произлязло от това — Мисти и Присила се бяха срещнали и си бяха допаднали. Но какво можеше да направи с Уорън и Мисти? Той въздъхна тежко, разбрал, че двамата си приличат по това, че непрекъснато създават проблеми. Уорън, както винаги, не успяваше да се противопостави открито на Джон, а Мисти… Мисти успяваше да предизвика у него всякакви чувства — любов, гняв, разочарование, съчувствие, нежност. И въпреки уроците му, тя напредваше отчайващо бавно. Не успяваше да се пригоди към градския живот. В планините лекуването на болните придаваше смисъл на живота й. Но тук тя нямаше нищо. Дълбоко в сърцето си той чувстваше, че само самоувереност не е достатъчна, че тя ще трябва да се научи и на отговорност. Трябваше да я научи на някои практически неща — неща като написването на чек например. Беше сигурен, че никога преди това не го е правила. А после ще трябва да й постави някаква задача и да види как тя ще се справи с нея.
Когато каретата спря пред къщата, у него се беше зародила нова надежда. Влезе вътре и отиде да я потърси. Намери я в библиотеката, до бюрото, да свири на цимбала си. Беше така погълната от музиката, че не усети присъствието му. Той остана на прага. Гледаше я и мислеше, че въпреки роклята по последна мода и модерната прическа, тя прилича на дете. Мислеше за момичето, което беше така щастливо в еленовите си панталони и бягаше неудържимо по хълмовете. Сега то имаше всичко, което може да се купи с пари, но беше нещастно. Когато и последният звук заглъхна, той влезе и взе ръцете й в своите.
— Прекрасно. Наистина. За малко се върнах отново в планините. Какво свиреше?
Като го видя, лицето й грейна радостно.
— Това беше „Дивото планинско цвете“, не го ли помниш?
— Да, да, спомних си. Цял следобед ли свири?
Тя взе две писма, които лежаха на бюрото.
— Не, написах писмо на Езра, а също и на Лъки и отец Джубал.
— И им разказа всичко за Содом и Гомор? — попита я той сухо.
Тя се изчерви, но продължи да го гледа право в очите.
— Да, нещо такова.
Той пусна ръцете й, седна в края на бюрото и кръстоса крака.
— Кажи ми — попита я — какво знаеш за парите?
Тя се усмихна.
— Ами, разбира се, след като никога не съм имала пари, не знам много.