— А знаеш ли как се пише чек? — Той я погледна, а на лицето й беше изписана силна изненада.
Мисти се питаше защо той й задава тези въпроси. Той беше толкова близо до нея, погледът му галеше лицето й, тя чувстваше остро близостта му.
— Не. Чувала съм за тях, но никога не съм попълвала чек.
Нямаше представа, защо е всичко това, но усещаше, че е важно за него, и се опитваше да се съсредоточи, да чуе всяка негова дума. Той стана, взе една чекова книжка от чекмеджето на бюрото, написа чек за сто долара и й го показа.
— Ето — каза и хвърли чековата книжка на бюрото. — Можеш да занесеш това в Първа Държавна банка в Сейнт Луис и те ще ти дадат сто долара.
Тя се засмя, доволна от обрата на разговора.
— Наистина ли, само за това малко късче хартия?
Той също се засмя.
— Да, само за това малко късче хартия. Това е банката, в която Девънпортови държат парите си.
— Всички Девънпортови?
Той стоеше пред бюрото, скръстил ръце на гърба.
— Да. Аз имам отделна сметка, в която влагам парите от медицинската си практика. Бизнес сметката на железопътната компания също е там. Уорън и аз сме оторизирани да теглим пари от нея така, както и Джон.
— А колко пари има Джон? — Тя зададе въпроса, преди да се усети, защото беше и развълнувана, и поласкана, че той говори с нея за тези неща. После се сети, че може би въпросът е нахален и покри устата си с ръка.
Той не отговори веднага, а погледът му беше извънредно сериозен.
— Три милиона долара — отговори тихо. — Имаше дори повече, но Езекийл взе няколко милиона със себе си, а останалото внесе във фонд за мен и Уорън. Джон не може да тегли пари от него. — Той я погледна. — Знаеш ли колко пари са три милиона долара?
Тя си пое дълбоко дъх, впечатлена от цифрата.
— Толкова, колкото са звездите по небето — отговори с дрезгав шепот. — Не съм и мислила, че един човек, нито дори трима, могат да притежават толкова много пари.
Той я взе в прегръдките си и, както винаги, топлината на тялото му я заля и предизвика нежност у нея.
— Когато Джон напусне този свят, неговите пари ще бъдат разделени между мен и Уорън. Знаеш ли колко богати ни прави това? Можеш ли да го схванеш?
Мисти знаеше, че трябва да отговори, но всъщност не можеше да го схване много добре. В планините тя се прехранваше от земята, от дивеча в гората и рибата в реките. Парите не бяха част от нейния свят. Знаеше само, че тя и Рейвън никога не биха успели да похарчат толкова пари.
— Не знам — отговори. — Само се радвам, че не знаех за твоето богатство, когато те намерих на пътя. Щях да се страхувам да те докосна!
Той се усмихна леко.
— Аз също се радвам на това — отговори й. Отиде до бюрото и й подаде чековата книжка. — Хайде, попълни няколко чека, за да знаеш как се прави.
С трепереща ръка, тя попълни няколко чека, гледа ги известно време, после ги скъса и ги хвърли в кошчето. С всеки миг й ставаше все по-интересно. Взе чековата книжка и я разгледа. После погледна изчисленията, които той беше направил, и смръщи вежди.
— Може и да имам малко трудности с това — каза.
— Някои хора имат — отговори той и й се усмихна нежно.
Тя остави чековата книжка. Беше объркана.
— Защо ме учиш на всичко това? — попита шепнешком.
Той я взе в ръцете си и топлината на тялото му събуди у нея желание. Тя се отпусна в успокояващата му прегръдка, наслаждаваше се на чувството, че ръцете му отново я обгръщат.
— За да се превърнеш в бизнес дама — обясни й. — Давам ти право да пишеш чекове и да теглиш пари от моята сметка, а следващата седмица искам да отидеш в магазина „Колингууд“ и да купиш обзавеждане за нашата спалня. Купи всичко, каквото пожелаеш. — Той огледа библиотеката. — Бог е свидетел, че тук нищо не е променено поне от петдесет години.
Мисти беше втренчила поглед в лицето на Нат, което издаваше дълбоко съмнение. Тя се опитваше да го накара да влезе в магазина „Колингууд“.
— О, моля те, ела с мен — настояваше Мисти. — Щом не искаш да ми помогнеш с покупките, можеш поне да носиш пакетите. Виждала съм другите кочияши да го правят.
Тревожно смръщил вежди, Нат огледа оживената улица и въздъхна тежко.
— Добре, но само защото това ви е за първи път. Но ако питате мен, идеята ви никак не е добра. Ако мистър Джон узнае за това, ще има да си патим.
Мисти повдигна полите на жълтата си копринена рокля и тръгна към входа на магазина.
— Мистър Джон никога няма да узнае за това, гарантирам ти — обеща тя и му се усмихна мило.
Като влязоха, тя понамести модерната шапка на главата си, а Нат свали своята. Добре облечен мъж, с розова пъпка в бутониерата, се приближи към тях, изгледа Нат, а после погледна Мисти с тревога.