— Не — каза тя, явно заинтригувана. — Кажете ми какво е това.
Три часа по-късно каретата на Мисти наближи къщата. Тя се облегна удобно назад и въздъхна доволно. Беше щастлива, че днес е успяла да свърши нещо. Каретата беше пълна догоре с пакети и тя не виждаше почти нищо през прозорците. На капрата до Нат също имаше пакети, а други бяха привързани отгоре на покрива. Мисти кръстоса ръце и се усмихна. Рейвън щеше да се върне скоро от болницата. Нямаше търпение да му разкаже как е минал денят й. Беше прекрасно да попълва чекове и да ги подава на хората, които бързаха да изпълнят поръчките й. Беше прекрасно, че може да купи каквото пожелае за любимите си хора.
Когато каретата свърна в алеята пред къщата, стана ясно, че някои от фургоните са ги изпреварили и вече са я задръстили. Още фургони идваха зад тях. Радостно възбудена и кипяща от живот, тя погледна към моравата, където кипеше трескава дейност. Маси, столове, покривки, бюра, огледала и шкафове бяха внасяни в къщата, а петима мъже се мъчеха да помръднат огромното пиано. Нат спря каретата до огромен фургон, Мисти успя да се измъкне отвътре, огледа се и видя, че Рейвън приближава със своята малка открита двуколка към къщата. До него седеше Присила. Като видя момичето с Рейвън, тя изпита остро любопитство. Защо ли двамата бяха заедно? Като се вгледа по-внимателно, забеляза дълбоката бръчка между веждите му и сърцето й се сви. Имаше силното усещане, че това, което вижда, никак не му харесва. Като спря коня, той хвърли юздите в ръцете на Присила и скочи на земята.
— Господи, какво става тук! — попита той и се огледа наоколо разтревожено.
— А-а-ами — поде тя тихо, — щях да купя само обзавеждане за спалня, както каза ти, но видях едно палто и реших, че ти е ужасно необходимо, а чековете издаваха толкова приятен звук, когато ги откъсвах, че… — Тя прехапа долната си устна, после извади чековата книжка и му се усмихна нежно. — Виж, отървах се от всичките чекове. Но все пак оставих един за спешни случаи. Останалите неща купих на кредит — завърши тя и вдигна поглед към него.
Той я гледаше и не вярваше на очите си, нито на ушите си. Няма съмнение, помисли си тя, като забеляза, че бръчката между веждите му стана още по-дълбока, той никак, ама никак не е доволен.
— Какво, за Бога, те прихвана, че направи такова нещо? — попита я с тон, който я жегна. — Казах ти да купиш обзавеждане за спалня, а не целия магазин!
Тя се чувстваше отмаляла като парцалена кукла. Отвори уста, но не успя да намери думи и я затвори. Като я изгледа с все така невярващи очи, Рейвън изтича до един от фургоните и се покатери върху него, с което привлече вниманието на работниците, които спряха на моравата и вдигнаха глави към него.
— Спрете работата си! — извика той, приближил длани като фуния до устата си. — Всички тези неща трябва да се върнат в „Колингууд“ незабавно. Аз ще се видя със собственика и ще оправя тази каша.
Мъжете, изненадани, замърмориха и се поколебаха какво да направят. После започнаха да влизат в къщата и да изнасят току-що внесените неща и да ги качват отново във фургоните. Присила, с вид на истинска дама, каквато всъщност беше, стоеше до двуколката и наблюдаваше сцената. В това време Рейвън скочи от фургона и отиде да разговаря с някои от мъжете.
Отчаяние обзе Мисти. Сърцето я болеше. Разбра, че не е оправдала доверието на Рейвън. Тогава чу, че някой се приближава към нея, обърна се и видя Нат.
— Е, предполагам, че все за нещо трябва да сме благодарни — каза тя. — По-лошо едва ли ще стане.
Нат погледна към къщата и на лицето му се изписа изненада.
— Господи, мадам. Не ми се иска да ви го казвам, но се страхувам, че току-що стана още по-лошо.
Мисти също се обърна и с ужас видя мисис Хъксли да бута инвалидната количка на Джон. Очите му гледаха гневно, а веждите му бяха силно смръщени.
Глава 16
— Водех Присила у дома й, тъй като тя беше работила в болницата — каза Рейвън и втренчи поглед в лицето на Мисти, което едва се виждаше на оскъдната светлина, влизаща през прозорчето на каретата.
Тя премигна замислено.
— Присила работи в болницата?
Той се усмихна, защото, въпреки прекрасните дрехи, тя приличаше на тъжно, изгубено дете. И той разбра, че тя ревнува от младото момиче.
— Е, може и така да се каже — обясни той и се зарадва на облекчението, изписано на лицето й. — Тя работи като доброволка там всеки четвъртък. Днес и двамата свършихме по-рано и аз й предложих да я откарам до дома й. Но когато видях, че къщата е оградена от фургони, реших, че е по-добре да спра пред нас.
Бурята беше преминала. Всичко, с изключение на спалното обзавеждане, беше върнато в магазина. Мисти и Рейвън, макар че беше доста късно, бяха решили да вечерят навън и да пият шампанско. Първоначалният гняв на Рейвън беше преминал и сега той се чувстваше длъжен да закриля Мисти, особено срещу критиките на Джон. Беше поставил баща си на мястото му с няколко остри думи и беше решил, че ще е по-добре той и Мисти да прекарат вечерта навън, за да уредят нещата помежду си. Сега, като гледаше лицето й, белязано от дълбока мъка, разбираше, че тя се чувства като човек, претърпял поредната загуба, и повече от всякога се нуждае от нещо, което да й вдъхне увереност.