— По-добре ли се чувстваш? — попита я и погали бузата й. Усещаше близостта на тялото й и му беше приятно.
— Не съвсем — отговори тя и си пое дълбоко дъх, за да се успокои. — Отново се провалих. Започвам да мисля, че тук не мога да правя нищо — нищо, което да е от значение.
Ето, това е, помисли си Рейвън. Беше изказала с думи онова, което го тревожеше от няколко дни насам. Едновременно с гордост и разочарование, той мислеше за нейната жизненост и борбеност, за детското й нетърпение, с което помагаше на хората, и знаеше, че тя никога не би била доволна да бъде просто дама, която по цял ден нищо не прави. Но какво, какво би могла да прави в Сейнт Луис, какво, което да й даде чувство за задоволство и завършеност?
Хрумна му още една идея, но се страхуваше да я изкаже, защото тя също заплашваше с потенциален провал. Струваше му се, че когато Мисти Малоун се заеме с работата на обикновените смъртни, тя неминуемо постига катастрофални резултати. Но като гледаше приведените й рамене, разбра, че я обича много и е готов да поеме риска.
— Ти също можеш да работиш като доброволка в болницата като Присила — предложи той, наблюдавайки я внимателно, за да види реакцията й.
Тя го гледаше въпросително.
— И какво точно върши тя? Помага на лекарите?
Той потисна усмивката си, защото Присила не би могла да върши нищо полезно.
— Не, тя пише писмата на пациентите… носи им вестници… развеселява ги… Прости неща като тези.
Мисти си помисли, че за човек, който може да приготви без рецепта, по памет, над стотина лекарства и да вади куршуми, предложението е малко обидно, но нали щеше да повдига духа на хората… А знаеше, че това е от жизнено значение.
— Мисис Вандерхузи се грижи за програмата на доброволците — каза Рейвън, с което прекъсна мислите й.
— Какво смешно име!
— Кажи го на съпруга й — отговори тихо той. — Той е главният в болницата и макар че е пред пенсия, все още разполага с голяма власт. — Усмихна се горчиво. — Съпругата му е една от онези жени, които искат да доминират над всичко и над всички, включително и над съпрузите си.
Каретата спря, а светлината на лампите подсказа на Мисти, че са в онази част на града, където са скъпите ресторанти.
— Е, какво ще кажеш? — попита я Рейвън.
Тя срещна погледа му, все още обмисляйки идеята. Чувстваше се горда и поласкана, че той я кани в мястото, където работи той самият, въпреки последния й провал.
— Да — каза най-накрая с щастлива усмивка. — Мисля, че работата в болницата ще е много подходяща за мен.
Той я взе в прегръдките си.
— Добре — отговори той, очевидно доволен. — Но има нещо, което трябва да разбереш. Работата ти е да следваш инструкциите на мисис Вандерхузи, не да поставяш диагнози на пациентите или да им даваш лекарства. Не бива да се месиш също така в операциите, които се извършват в болницата, или пък в каквото и да било. — Той погали нежно бузата й с показалеца си. — Ясно ли е?
Тя погледна сериозното му лице, питайки се защо я караше да обещава това. Та нали през целия си живот тя беше лекувала хората от долината Ред Оук? Нима нямаше никакво доверие в нея? Е, баба й й беше казала, че понякога мъжете се държат като големи деца, и сигурно е била права.
— Кристално ясно — прошепна тя развеселено.
Лицето му омекна, а от очите му заструи веселост.
— Мисис Вандерхузи посещава Присила почти всяка седмица. Ще я помоля да те представи. Доколкото я познавам, мисис Вандерхузи ще те вземе на работа само след няколко дни. — Постави длани на тила й и обсипа лицето й с целувки. — Аз самият ще те заведа в болницата в събота — добави нежно. — Ще те разведа, за да имаш представа, какво е там.
Той я взе в прегръдките си, които бяха едновременно и здрави като стомана, и нежни като коприна, сведе устни към нейните и ароматът на одеколона му я заля. Усети огъня на неговата страст, докато той я целуваше, и нададе стон на удоволствие, когато зарови лице в извивката на шията й. Пошепна тихо името му, а той я притисна толкова силно към себе си, че тя почувства топлината на тялото му и биенето на сърцето му. Също толкова нежно, той се отдръпна и погали с пръст разтворените й устни. Тя вече тръпнеше от желание.