— Хайде да вечеряме набързо — предложи той, а очите му обещаваха сладка нощ. — Мисля, че имаме по-важни неща. Като лекар, предписвам и на двама ни любовна нощ, изпълнена с удоволствия.
Рейвън отвори вратата на кабинета си и Мисти влезе.
— Е, мисля, че видя по-голямата част от „Сейнт Мери“ — каза той. — Моя кабинет оставих за накрая.
Тя плъзна поглед по рафтовете, запълнени с книги, по мрачните портрети на предишните главни лекари. Разходи се бавно из стаята, като докосваше леко с пръсти мебелите, изпълнена с гордост. Това беше царството на Рейвън, кабинетът, който отнемаше такава голяма част от времето му. Беше удивена от всички неща, които беше видяла днес — стетоскопи, уреди за натискане на езика, за да се види по-добре гърлото на болния, термометри и дори малки чукчета, за да се изпитат рефлексите на пациента! Отиде до шкафа, отвори вратата и ахна, когато видя вътре човешки скелет. Рейвън застана до нея.
— О, не му обръщай внимание — каза той весело. — Това е само Оскар. Държа го затворен тук, за да не го виждат всички посетители.
Мисти докосна ребрата на скелета.
— Той е почти толкова кльощав, колкото и мис Съливан. — Опита се да потисне смеха си, но не успя. — И е блестящ като нея, да. — Тя си поигра малко с костите на ръката му и каза: — Е, радвам се, че той още е отпуснат и подвижен. Мислех, че човек би трябвало да е особено напрегнат, ако е затворен непрекъснато в такъв тесен затвор.
И двамата се засмяха. Мисти продължи да разглежда кабинета. Отвори всички чекмеджета и засипа Рейвън с въпроси. Когато излязоха от кабинета, тя все още говореше оживено и едва не се блъсна в една сестра, която буташе количка.
— Знаеш ли — бъбреше тя, — докато работя тук, ще се оглеждам добре, за да можем, когато се върнем в планината, да направим нещо такова и за тамошните хора.
Той поклати глава и си помисли, че ентусиазмът й е неизчерпаем.
— Идеята е чудесна, но знаеш ли колко пари трябват, за да се построи една болница?
Тя не обръщаше внимание на любопитните погледи на всички. Обърна се към Рейвън и сви рамене.
— Ще започнем с по-малка болница. И без това хората там са по-малко. — Тя го хвана здраво заръката и продължиха да вървят. Разминаха се с няколко пациента и техните придружители. — Можем да я построим близо до индианските извори и ще имаме лечебна вода за всички. Е, видях ли вече всичко? — попита го неочаквано Мисти.
Той изгледа изпитателно светналото й лице, обмисляйки положението.
— Е, има още едно място — детското отделение. Но там е много тъжно.
Очите й, лицето й, всичко в нея издаваше особена нежност.
— Добре — каза тя и хвана ръката му. — То ме интересува повече от всичко друго.
Стигнаха до стъклени врати, той ги отвори, хвана я за лакътя и я въведе. Отделението беше оскъдно обзаведено, въздухът миришеше на дезинфектанти, а една сестра в бяла престилка завиваше дете, което спеше дълбоко.
— Как е Сара днес? — попита Рейвън, като се спря до нея.
Тя се изправи, погледна към другия край на отделението и поклати сивокосата си глава.
— Все същото, страхувам се. — Очите на жената издаваха безнадеждност. — Цял ден гледа през прозореца, както винаги.
Рейвън й благодари, после привлече вниманието на Мисти към малко момиченце, седнало до прозореца. Беше крехко дете на пет години, с огромни сини очи и къдрава кестенява коса, дълга до раменете, облечено в проста нощничка. Беше скръстило крехките си ръце в скута и не отделяше поглед от зелената морава пред болницата Рейвън видя как лицето на Мисти изрази интерес, когато се приближиха към детето. Като чу стъпките им, то вдигна глава и се усмихна.
— Доктор Девънпорт — каза тихо то, — дошли сте да ме видите пак.
Рейвън взе студената му ръчичка в своята. — Да, мислех си за теб. — Погали слабичките й пръсти и разбра, че е загубила още от теглото си. — Как спа?
Детето трепереше.
— Снощи пак сънувах лоши сънища — отговори то и хвана одеялото, което покриваше коленете му. — Мразя ги, а те все се връщат.
Рейвън погали момиченцето по гърба, за да го успокои.
— Тихо тогава, да не говорим повече за тях — успокои го и почувства как слабичкото му телце се отпусна. Пусна го и се взря в невинното му личице. — Днес ти водя някого, когото ще харесаш — каза весело. — Това е моята съпруга. Доведох я да се запознае с теб.
Мисти седна на стола до момиченцето и наклони глава към него. Изпитваше дълбоко съчувствие.
— Казвам се Мисти и съм от едно място, наречено долината Ред Оук. То е толкова високо в планините Озарк, че върховете на боровете опират в небето.