В очите на момиченцето проблесна слаб интерес.
— Говориш забавно — каза то, а гласът му беше слаб като шепот. — И си наистина много красива… Аз те харесвам.
Мисти се усмихна.
— На градските хора им се струва, че планинците говорят смешно, странно, но пък това ни прави интересни, нали? — Пак се усмихна на детето. — Знаеш ли, аз имам енотче, което се казва Роло. Взех го със себе си, когато дойдох в града. — Сара отвори широко очи. Не искаше да изпусне нито една дума. — То е толкова дебело — продължи Мисти, — че се клати, като върви. Понякога стоя и го гледам, и се смея.
Сара се засмя.
— Господи, никога не съм чувала някой да говори така!
Двамата говориха с детето още двайсет минути. Мисти й разказа толкова забавни истории, че бузите на детето поруменяха. После тя занесе слабичкото дете до леглото, положи го нежно на възглавницата и го зави грижливо.
— Почини си добре сега — посъветва я тя. — Ще се видим пак в понеделник.
Когато разбра, че детето не може да върви, Мисти се разплака. Тъкмо когато щяха да излязат от отделението, се появи една сестра, която носеше портокалов сок за детето. Като излязоха, Мисти попита шепнешком, вкопчила се в ръката на Рейвън:
— Какво се е случило на бедната Сара?
Той въздъхна тежко и я поведе към един от изходите на болницата.
— Претърпяла е пожар преди три месеца — обясни й, прегърнал я здраво. — Родителите й и брат й загинали, пожарникарите успели да спасят нея. Но краката й били жестоко обгорени.
Мисти погледна сериозното му лице.
— Но раните са зараснали. Сигурна съм, че вече би могла да ходи.
Сега лицето му придоби замислено изражение.
— Точно така. Няма причина да не може да върви, но те уверявам, че не може да направи нито една крачка.
Като излязоха навън, усетиха топлия бриз по лицата си, уличният шум ги връхлетя. Рейвън се спря на мраморните стъпала, а лицето му беше почти сгърчено от тревога.
— Тя сънува кошмари, сънува непрекъснато пожара и почти е престанала да се храни. Като че ли не иска да живее.
— Има ли роднини, при които да се приюти, когато оздравее?
— Да. Баба й и дядо й живеят на изток. Изпратихме им съобщение веднага след пожара и те уредиха нещата. Сигурно скоро ще дойдат. Тревожа се за Сара, въпреки че тя е физически добре.
Нат ги чакаше с ландото. Докато слизаха по стъпалата, Мисти разбра, че денят, който беше започнал така приятно за нея, сега е помрачен. Целия следобед умът й беше зает със Сара.
Мисис Вандерхузи погледна Мисти над очилата си и попита:
— Ами семейството ви, мила? Имате ли братя или сестри?
С треперещи пръсти, Мисти остави чашата си — чай.
— Ами… имам брат. Името му е Езра.
— Колко мило. И с какво се занимава той в Арканзас? — попита дамата, докато си вееше с носна кърпичка, ароматизирана с жасминов одеколон.
— Работи в дърворезачницата.
Мисис Вандерхузи се засмя.
— Колко смешно се изразявате? Искате да кажете, че е в дървопреработвателната промишленост, нали? Той сигурно е собственикът на дървосекачницата?
Мисти погледна жената право в очите и реши да бъде честна.
— Не, не той е собственикът. Той просто работи там… Реже дърва.
Мисис Вандерхузи премигна бързо няколко пъти.
— Да, разбирам. — Изсумтя презрително. Изглежда, не можеше да намери повече думи и затова посвети вниманието си на Присила, която наля още малко чай в изящната й порцеланова чашка.
Дамите седяха на верандата на Присила. Столовете с високи облегалки бяха украсени с пъстри възглавнички, а масата беше засипана със сребърни прибори. Мисти беше виждала снимка на мисис Вандерхузи във вестниците, но сега, като я гледаше на живо, виждаше внушителна гледка, която не би могла лесно да се забрави. Туловището на дамата беше огромно и извънредно натруфено. Изобилието от пера на шапката й беше такова, че на Мисти се струваше, че има на главата си цяло пиле. Когато мисис Вандерхузи беше стиснала ръката й, тя беше почувствала студенината на безбройните й диамантени пръстени.
Тя очевидно се беше съвзела от новината, че Езра е обикновен работник, защото отново се усмихна.
— Нямах търпение да се срещна със съпругата на Адам. Той е прекрасен лекар. Каза ми, че бихте искали да работите като доброволка в болницата. Много мило, дори великодушно, от ваша страна. — Кимна с глава към Присила, чиято персийска котка лежеше в скута й. — Нашата мила Присила ни помага много отдавна. Подава списания на пациентите и други такива, нали разбирате.
Мисти искаше да й каже, че тя би могла да прави повече от това. Че може да изражда бебета, да шие рани, да намества счупени крайници, но си спомни предупреждението на Рейвън и замълча. Камериерката донесе чиния сандвичи и чиния петифури и ги остави на масата. Мисти не беше сигурна как да постъпи, затова изчака Присила и като видя, че тя постави един сандвич и две петифури в чинията си, направи същото. Докато те си похапваха, мисис Вандерхузи неспирно бъбреше, повечето време на Присила, така че Мисти трябваше само мило да се усмихва. Докато се чудеше какво да прави, видя, че котката се разхожда по моравата. Реши да я на гости с един сандвич. Котката го излапа лакомо и Мисти й даде още един и още един.