— Погледни това! Дават шунка на бедния човек, който има натравяне на кръвта! Дори децата знаят, че свинското не е полезна за кръвта в такова състояние!
Самоуверено взе таблата от ръцете на изненадания служител и я смени с таблата на друг болен, който беше диабетик и му беше предписана лека храна — супа и плодове. Мисти смени още няколко табли, преди един от мъжете да издърпа една от ръцете й и да викне:
— Мадам, какво си мислите, че правите?
— Спасявам животи — отговори бързо тя.
Като отметна косата си назад от потното си чело, тя видя, че всички прозорци са затворени. Веднага отиде и отвори един, за да пусне струя чист хладен въздух. В този миг в отделението влезе една едра сестра и й каза:
— Мадам, веднага затворете прозореца!
Мисти постави ръце на хълбоци.
— Как очаквате болните да оздравеят, като им давате неподходяща храна и ги лишавате от чист въздух?
И Мисти продължи да отваря прозорците, а сестрата я следваше и ги затваряше. Най-после Мисти забеляза, че никой не оценява усилията й, а Присила е готова да заплаче и отиде при нея.
— Хайде вече да отидем в детското отделение. Може би там ще имаме повече късмет. — Погледна намръщеното лице на жената. — Няма смисъл да се опитваш да помагаш на хора, които не търсят помощта ти.
Присила попи потта от челото си с дантелена кърпичка и попита:
— Не е ли по-добре да намерим мисис Вандерхузи?
— О, всичко ще бъде наред — отговори Мисти. — Сигурно всеки момент ще я видим някъде.
Отвори стъклените врати на детското отделение, но забеляза, че Присила се спря на прага, явно много уплашена. В края на помещението, в стол на колела, седеше Сара и гледаше през прозореца. Като чу стъпките на Мисти, тя се обърна и широка усмивка озари лицето й.
— Ти се върна! — извика тя и й протегна ръцете си. — Чаках те.
Мисти я прегърна. Огледа се и видя, че повечето от децата са белязани от едра шарка. Състоянието им й подсказа, че никое от тях не е сериозно болно, и тя реши, че малко упражнения и чист въздух ще им се отразят добре.
— Деца, искате ли да играем? — извика тя и избута Сара в центъра. Децата се засмяха щастливо. — Прекрасно. Всички застанете до края на леглата си. Ще играем на „Саймън каза“. — Всички отхвърлиха одеялата си, нетърпеливи да започнат играта. — Саймън каза. Направете две крачки напред. — Играта започна. — Саймън каза: Разтрийте коремчетата си. — Всички изпълниха нареждането, включително и Сара, която се смееше щастливо.
Мисти видя в ъгъла метла за почистване, свързана от гъши пера. Изскубна няколко пера, забоде ги на главата си и на главите на децата и каза:
— Сега ще играем на индианци. — Показа им как да се загърнат в одеялата, за да наподобят пончо. — Денят е прекрасен. Хайде да излезем на моравата да поиграем, искате ли?
Децата весело закрещяха. Мисти избута стола на Сара до входа на отделението и хвърли поглед през рамо, за да види дали децата са се строили в колона.
— Внимавайте — каза им тя — и вървете бавно.
На излизане от отделението тя каза на Присила:
— Ако видиш мисис Вандерхузи, кажи й, че ще се върнем след петнайсет минути.
Обърканата Присила кимна с глава. Само за секунди излязоха в двора на болницата. Детските лица грейнаха от щастие, а бузките им поруменяха. Те се смееха, докато претърсваха храстите за лагери на белите. После, за да не се уморят, Мисти ги събра около себе си и им разказа много индиански истории, които ги караха да се смеят на глас. Разказваше четвъртата история, когато куп жълти пера привлякоха вниманието им. Мисис Вандерхузи вървеше решително през тревата. Присила я следваше, вдигнала елегантно полите си с една ръка и притиснала другата до гърдите си. Децата се втурнаха, наобиколиха мисис Вандерхузи и Присила и започнаха да надават диви индиански викове.
Мисти, със свито сърце, изтича след тях и се опита да ги успокои, но не успя. Те викаха толкова високо, че много от прозорците на болницата се отвориха и оттам занадничаха изненадани лица. Мисис Вандерхузи се опита да си пробие път, но децата се хванаха за ръце, запяха весело и я принудиха да върви от единия край на кръга до другия. Когато Мисти си помисли, че нещата не биха могли да се влошат повече, едно бъги спря пред входа на болницата. С ужас видя да слизат мъже, въоръжени с папки и камери. Един от тях привлече вниманието на фотографа към „индианското племе“ и той бързо нагласи камерата и направи няколко снимки. Едва тогава си спомни, че мисис Вандерхузи беше уредила интервю с доброволките за пресата. Мисти веднага съобрази какво да направи. Клекна зад децата и помаха весело с ръка. Опита се да успокои мисис Вандерхузи, но не успя, преди шапката й с пера да падне пред очите й и временно да я заслепи. Сметна, че не би могла да направи нищо повече за възрастната жена, затова изтича при Присила, погали я по ръката и каза: