— Да изведеш децата от отделението, е малко повече от това да отидеш далеч… — сряза я той. — Застрашила си ако не живота им, то поне здравето им.
— Но повечето от тях се бяха почти възстановили от шарката — настоя тя. — А и аз се погрижих да са завити в одеяла.
— Въпросът е в това, че не си знаела от какво са болни.
— Но нищо лошо не им се случи, нали? — настоя тя.
Рейвън въздъхна.
— Не, за щастие, не. Само няколко ожулени колене. Но те не бяха поверени на твоите грижи. Нарушила си нарежданията на лекарите те да останат на легло.
— Но чистият въздух им се отрази добре. Видях го в очите им, по бузите им.
— Само временно. Какво се случи, след като ги изведе навън?
— Какво искаш да кажеш?
— Просто отговори на въпроса ми.
Мисти смръщи вежди.
— Отначало всичко вървеше добре, но после едно от момченцата видя мисис Вандерхузи и започна да крещи… — Тя имаше вид на човек, който е сънувал кошмар. — И тогава всичко тръгна наопаки.
— Точно така — отговори той. На лицето й беше изписано смущение. — Нима не разбираш, че ако не беше извела децата от отделението, нямаше да има всичките тези проблеми?
— Аз просто се опитвах да им помогна — прошепна тя.
— Знам, но си нарушила много правила. И няма защо да спорим вече, щом нищо не разбираш.
Мисти не отговори. Той мислено прокле различията, които съществуваха между тях. Чу се шум от колела. Рейвън се изправи още по-ядосан. Знаеше, че това е баща му в неговия стол на колела. Без съмнение, отново щеше да се оплаче от нещо.
Само след секунди Джон влезе в трапезарията, облечен в роба и с домашни чехли на краката. Както винаги, изражението му беше кисело. В скута му лежеше сутрешният вестник. Изгледа остро Мисти, а после се обърна към сина си.
— Искам да разговарям с теб насаме, ако нямаш нищо против. — Той произнесе думите натъртено.
Лицето на Мисти пребледня силно. Като минаваше покрай Рейвън, тя дори не го погледна. След като тя излезе, Джон показа на сина си една статия във вестника.
— Погледни това. В статията се говори за любимата ти съпруга. Има и снимка, както виждаш. Направила е истинско добро на вестника, но не и на нас, нито на обществото.
На снимката се виждаха Мисти и мисис Вандерхузи с нахлупена на очите шапка. Присила се виждаше на заден фон, паднала на колене в тревата и скрила лицето си в длани. В статията пишеше, че една от доброволките, съпруга на известен лекар, извела децата навън вчера. Накратко се описваше последвалото фиаско. И снимката, и статията, бяха поместени на първа страница. Доктор Вандерхузи щеше да бъде бесен.
— Е? — каза Джон. — Нима не ти казах, че нещо подобно ще се случи?
Рейвън хвърли вестника на масата.
— Не знам за какво говориш.
Очите на Джон мятаха мълнии.
— О, мисля, че знаеш. Нима не ти казах, че тя ще изложи всички ни?
Рейвън изгледа остро баща си, за да го накара да замълчи.
— Не се тревожи — каза му цинично. — Ти не си отговорен за нейните действия. Твоето обществено положение не е пострадало.
— Не съм съгласен — отговори Джон. — Докато тя носи името Девънпорт, действията й ще рефлектират и върху мен. — Той поклати глава, стиснал ръце в юмруци. — Тя никога няма да се нагоди към тукашния начин на живот. Няма нито възпитание, нито зрелост. Не биваше да я водиш тук.
Рейвън изпита силен гняв. Макар той самият да хранеше известни съмнения, дали Мисти ще успее да се приспособи, не искаше да го чуе от баща си. Погледът на Джон стана още по-остър.
— Сигурен съм, че всичките ни познати вече са ни изключили от живота си, след като са прочели сутрешния вестник. Трябва да измислим нещо, да направим нещо, за да си възвърнем уважението им.
Рейвън винаги се беше ядосвал на това, че баща му се съобразяваше с обществото и ценеше толкова високо мнението му. Тъкмо щеше да каже няколко остри думи, когато чу входната врата да се затръшва. Загрижен за Мисти, той се втурна вън от стаята, изпълнен със съжаление. Като излезе пред къщата, видя Нат да помага на Мисти да се качи в ландото. Беше взела със себе си и цимбала си. Ландото зави към парка и Рейвън разбра, че Мисти ще потърси там уединение, както беше правила и досега. Върна се в трапезарията и с облекчение откри, че баща му се е прибрал в стаята си. Седна на стола си и бутна чинията си с недовършената храна. Перспективата да заеме поста главен лекар в „Сейнт Мери“ придаваше нов смисъл на живота му. И ако беше честен със себе си, трябваше да признае, че сега мисли за себе си като за Адам, а не като за Рейвън. И че Лъки, отец Джубал, Езра, Слоупи Брустър и Били Червеното шалче му изглеждат като персонажи от току-що прочетена книга. Като мислеше за живота си с Мисти, сърцето му се късаше от болка. През призмата на сегашното й поведение и допуснатите грешки онова, което я правеше очарователна в планините Озарк — нейната жизненост и спонтанност, нейната склонност към приключения — я правеше също така непригодна за живота в Сейнт Луис и неприемлива за градското общество. Думите на баща му отново зазвучаха в ушите му: Тя никога няма да се пригоди към тукашния живот. Няма нито възпитание, нито зрелост. Една част от него отхвърляше твърдението, но друга част от него признаваше, че може би в думите му има и зрънце истина. Нима беше проявил непредвидливост и егоистичност, като беше настоял тя да го придружи в града? Колко дълго би могло да продължава това? Не знаеше отговора на този въпрос.