Почти седмица по-късно Мисти хвърли отворено писмо на бюрото на Рейвън, който четеше следобедната си поща.
— Защо не си ми казал? — попита тя. Беше възмутена и й беше трудно да запази спокойствие. — Защо не си ми казал, че може би ще бъдеш следващият главен лекар на „Сейнт Мери“?
Погледна го, но лицето му си остана невъзмутимо. Чакаше нетърпеливо отговора му. Как я заболя, когато преди час намери плика на бюрото му! Помисли си, че това е още една покана, и го отвори от чисто любопитство. „Вие самият разбирате колко е важна ролята на съпругата на главния лекар. Тя трябва да бъде уважавана от всички. Бордът не е взел още окончателно решение, но много от членовете мислят, че макар да имате най-висока квалификация, недостатъците на съпругата ви ще попречат на избирането ви. За много от членовете избирането ви не е мъдро решение.“ Имаше и други думи. Думи, които я описваха като „очарователна“, но „неподходяща“, „красива“, но „невъзпитана“. Заболя я, че непознати хора са обсъждали поведението й, но още повече я заболя, задето Рейвън беше скрил всичко от нея.
Рейвън почувства силно раздразнение от факта, че тя си беше позволила да отвори кореспонденцията му, но после се сети, че й беше казал да се грижи за поканите. Като се имаше предвид размерът на плика, грешката беше разбираема.
— Не ти казах — започна той, след като прочете съдържанието на страниците, — защото от това може и нищо да не излезе.
Тя смръщи вежди.
— Спомням си как ти ме излъга, че не си Девънпорт. Да не би отново да си започнал да ме лъжеш?
Рейвън блъсна силно стола си назад и се изправи.
— Не, разбира се, че не — отговори остро и хвърли плика върху бюрото. Подпря се на него и скръсти ръце. — Знаех, че ще се разтревожиш, като научиш за кандидатурата ми. Защо да обсъждаме нещо, което може и да не се случи?
Очите на Мисти блестяха гневно.
— Е, и какво щеше да се случи, ако аз не бях „очарователна“, но „неподходяща“? Щеше ли да приемеш поста, който щяха да ти предложат?
Тя го гледаше въпросително.
— Все още има вероятност да ми го предложат.
— Не отговори на въпроса ми.
Рейвън се чудеше какво да каже, за да не я ядоса още повече.
— Не знам — призна най-после и протегна ръце към нея. — Просто не знам. — Взе я в прегръдките си и почувства как тя се вцепени. — Ако ми бяха предложили мястото, щях да дойда при теб и заедно щяхме да вземем решението.
Мисти се вгледа в напрегнатите черти на лицето му. Знаеше, че трябва да е доволна от отговора, но криворазбраната гордост й нашепваше, че е била пренебрегната, че с нея са се отнесли като с малоумно дете. Изплъзна се от прегръдката му и започна да се разхожда из библиотеката и да гали с пръсти книгите. Чуваше се само шумоленето на полите й, докато не се обърна към него и не каза:
— Нима не разбираш, че ме боли, когато трябва от друго място да разбера онова, което ти е трябвало да ми кажеш?
Досега Рейвън беше успял да потисне нрава си. Сега отиде до бюрото, взе купчина пликове и ги хвърли в лицето й.
— Не си мисли, че държа кореспонденцията си в тайна от теб. Ето едно писмо, което днес донесох със себе си от болницата. Написано е от дама, на която си предписала едно от твоите лекарства. — Той отвори писмото и хвърли страниците на бюрото. — Написала е писмено оплакване до болницата, а те го предадоха на мен. — Видя как лицето й пребледня, но продължи: — Има оплакване и от сестрата на женското отделение. Тя пише, че си голяма досада за всички, и ме моли да наблюдавам действията ти. — Хвърли и това писмо върху бюрото. Разбираше, че отива прекалено далеч, но не можеше да се спре. — Има също писмо от мисис Вандерхузи — добави и извади още един плик от джоба си. — Тя пише, че болницата не се нуждае от твоите услуги и вече не си желана там. — Отвори най-долното чекмедже на бюрото и извади още един плик. — Това писмо държа в тайна от теб вече два дни. То е от родителите на едно от децата, които си извела навън. Те са възмутени до такава степен, че са потърсили услугите на адвокат.