Пол Андерсън
Да бъдеш страхливец
Преследваният кораб правеше скоковете през подпространството с абсолютно презрение към обкръжаващите го звезди и мъглявини. Патрулният кораб бе изминал повече от десетина светлинни години път, когато целта изведнъж изчезна от екраните на следящите системи.
Организираното веднага търсене не даде положителен резултат. Впрочем то не бе така настойчиво, както го изискваше ситуацията. Лигата обединяваше милиони култури; под протектората й се намираха още няколко милиона цивилизации, засега изостанали в развитието си да бъдат пълноправни членове; и всяка, дори и най-дребната планета, представляваше безброй планини, равнини, долини, океани, градове, ледници и пустини, което обезмисляше претърсването им метър по метър с надеждата да се открие един единствен човек. На патрула бе известно доста малко: търсеният кораб имаше радиус на действие без дозареждане около триста парсека, но се знаеше, че той не бе спирал в нито един от официалните космодруми в тази част на космоса.
Патрулът предложи грамадна награда за сведения, относно беглеца — някой си Самуел Уорис, жител на планетата Калдън (номер еди-кой си в Каталога на Летеца), обвиняван в престъпно разпалване на война. Обявлението бе разпространено колкото се може повече. На всички агенти се заповядваше да си отворят зъркелите, да приготвят пипалата и телепатичните си органи, но в никакъв случай да не изпуснат човека, способен да превърне милиарди живи същества в радиоактивен прах. Като направи така Патрула започна да чака.
Измина година.
Първите вести за престъпника донесе някой си Джакър Тимал, капитан на търговския кораб „Ханаш“, обикалящ периферийните райони на Спиралния Куп. Капитанът бе видял Уорис и дори бе разговарял с него. Нямаше никакво съмнение. Имаше само една трудност: Уорис бе намерил убежище у крал Тунсби — варварска страна в южното полукълбо на неизвестната никому планета Руфин. Той бе получил гражданство и бе дал клетва като кралски гвардеец. Верността между суверен и слуга бе главен елемент на тунсбанския морал. Кралят никога не би предал Уорис на Патрула.
Разбира се, брадвите и стрелите не са кой знае какво в сравнение с излъчвателите. И макар Уорис едва ли ще бъде хванат жив, лесно ще бъде убит, като няколко тунсбанци могат да пострадат.
Както се вижда — нищо особено. За Патрула никак не е трудно…
Като предложи своя план за действие, доволния от себе си капитан Тимал започна да чака отговор и обещаната награда.
Уинг Айлък приближи планетата с флайтера си. Корабът увисна над облачното великолепие на фона на студеното сияние на звездите от Купа. Той мрачно се вслушваше в шумовете на работещата апаратура и очакваше, кога най-после Дрогс ще измери атмосферните параметри.
— Понася се — накрая произнесе халматиянинът. Антените му учудено се надигнаха над кръглото изпъкнало лице с малки черни очички. — защо си губиш напразно времето с разни проверки? Планетата нали е внесена в Каталога.
— Подозрителен съм по природа — твърна Айлък. Но не чак толкова много.
Той бе слаб, среден на ръст, с изключително бяла кожа, която добре се съчетаваше с яркочервените му коси. Униформата му подхождаше като на конте и бе на границата на позволеното от Устава.
Дрогс, внимателно премествайки осемте си крака, пренесе триметровото си зелено тяло в другия край на кабината. Масивните му трипръсти длани държаха картите.
— Да… Ето кралство Тунсба… и столицата… как и бе името? Аха, Уайнабог. Надявам се, че дивечът още е там. Тимал се кълнеше, че не е изплашил Уорис. — Дрогс въздъхна. — Аз сега ще трябва да изгубя най-малкото час преди да открия в телескопа това проклето място. А ти ще си безделничиш и ще мислиш за разни приятни неща… Съвсем като моята жена, когато е насадена да мъти яйцето.
— Единствената ми мечта е изведнъж да отменят Основната Директива.
— Шансовете са нулеви… — измърмори Дрогс. — Нулеви, докато лидер на Лигата не стане някоя не тъй кръвожадна раса, като твоята.
— По-малко ли?! Ти май искаше да кажеш „по“? „При никакви обстоятелства Патрулен не може да убие разумно същество…“ Да не дава Бог да се пристъпи… — Айлък изобрази на лицето си ужас. — И ти ни наричаш кръвожадни?
— Разбира се. За да стигне до такава крайност, расата би трябвало да има достатъчно кърваво минало… И само вид, по природа свиреп, е способен да направи такава блага заповед пълна тайна, блъфирайки със заплахата за всепланетно клане, и така да постигне целта си. Халматиянинът настига фарстака в родните гори, скача на гърба му и яде, докато той може да бяга… Но не е способен да си въобрази хладнокръвна стерилизация на цял свят с единствената цел, да предпази някого от убийство, още повече справедливо, защото е при самоотбрана.