Човекът мрачно стоеше до прозореца и се наслаждаваше на величественото нощно небе с безбройните си звезди и двете си луни. Под него благоухаеше паркът, където се упражняваше нестроен дворянски хор — пирът бе още в разгара си. Няколко свещи осветяваха украсената с множество завеси стая. Навсякъде ухаеше на благовония, но ако не си руфианец, трудно може да се издържи на миризмата на меркаптан.
— Ако имахме под ръка няколко хиляди опитни патрулни — каза Айлък, — в доспехи и въоръжени с тояги, ние бихме стигнали двореца. Ех, да можеше да стане сега. Повече нищо не мога да измисля.
— Та, всъщност, какво му е лошото? — Дрогс се бе навел над бълбукащата вода на фонтанчето, непробиваемо спокоен както винаги.
— Грубо и не гарантира успеха. Тунсбанците са упорити и могат да надвият хората ни. Ако използуваме танкове, то сигурно някой тъп рицар ща се окаже под веригите им. А най-важното, докато продължават неприятностите на Санатон, Патрула не може да ни предостави такива големи сили… А когато стане възможно, ще бъде вече късно. Тези проклети търговци, май са успели да се разприказват и половината Лига знае, че Уорис е намерен. Ние трябва да очакваме опити за спасяването му в течение на една седмица. Адрес — Калдън.
— Ти спомена, че местната църква е в лоши отношения с краля. Дали е възможно да я убедим тя да ни свърши работата вместо нас? В Главната Директива не е казано, че туземци не могат да убиват туземци.
— Не… На свещениците от Храма им е позволено да се сражават само при самозащита, а тук не е прието да се нарушава закона. — Айлък се почеса по брадата. — Макар и в идеята ти да има рационално зрънце. Аз трябва…
До вратата изведнъж удариха гонг. Дрогс като гъсеница се плъзна по пода и отвори. Влезе Уорис и след него десетина воини. Извадените им от ножниците мечове просветваха в полумрака на стаята.
В ръката на Айлък се появи бластер. Като се усмихна, Уорис вдигна ръка.
— Не бързай толкова — посъветва той, — тези момчета взех със себе си само от предпазливост. Аз искам да си поговорим.
Айлък извади цигара и след две-три вдишвания я запали.
— Давай — отвърна той с безразличен тон.
— Искам да ти обърна внимание на няколко неща, това е всичко — Уорис говореше на езика на Земята. Пазачите му стояха неподвижни и не разбираха нито дума. Очите им неспокойно следяха чужденците. — Аз съм търпелив човек, но на всичко си има граница. Как мислиш, дълго ли ще търпя необосновано преследване?
— Необосновано преследване? А масовото клане на Нова Виена?
В очине на Уорис тлеше фанатизъм, но той отвърна спокойно:
— Бяха ме избрали за диктатор напълно законно. И по законите на Калдън съм действал в границите на пълномощията си. Патрулът е този, който подстрекаваше народа към революция. Патрулът сега поддържа ненавистния колониализъм на планетата ми.
— Да… така ще бъде, докато в главите на кръвожадните ти псета бъде набита поне една трезва мисъл. Ако не бяха те спрели този свят щеше да загине напълно. — Айлък кротко се усмихна. — Ти сам ще разбереш това, когато ти нормализираме психиката.
— Не можете просто така да убиете човек — Уорис направи няколко крачки из стаята като тигър в клетка. — Вие преобръщате мозъка на човек, докато всичко свято до този миг стане зло, а всичко, което е презирал — добро… Не ще позволя подобно нещо да ми се случи.
— Ти си заседнал тука — каза Айлък, — знам, че корабът ти е без гориво. Между другото, ако ти се появи подобна идея, имай пред вид, че корабът ми е добре защитен. Защо ти просто не се предадеш и така да ме избавиш от излишни грижи?
Уорис се усмихна.
— Добре измислено, приятелю, но не съм чак толкова глупав. Ако Патрулът можеше да изпрати повече хора да ме арестуват така бих постъпил. Оставам тук и се хващам на бас, че спасителите от Калдън ще пристигнат преди твоите кораби.
Той посочи с пръст охраната си.
— Погледни ги! Ако имах възможност бих им заповядал веднага да те убият. Заедно с тебе и онова слузесто същество. Но не мога, защото съм длъжен да спазвам местния кодекс на честта. Ще ме изхвърлят, ако престъпя дори един от глупавите им закони. Затова пък мога да събера достатъчно голяма охрана, така че ти да не можеш да ме отвлечеш, на което всъщност разчиташ.