— Абсолютно изключено! — твърдо възрази Айлък, защото никога не се събуждаше преди обед, ако това му се удаваше. — Защо заради тебе да си губя добрия сън? Ние ще се срещнем по време на третото жертвоприношение — и Айлък вежливо се поклони. — Лека нощ!
Когато се върна в своята стая, Айлък се приблиши до прозореца и като преодоля с компактно противогравитационно устройство дворцовата стена се отправи към кораба си. Уорис би могъл да се опита да го убие, ако остане да нощува в двореца. Макар, най-вероятно, калдонецът да се надява на превъзходството си на фехтовач. Което можеше и да е факт. Възможно бе, Айлък да живее последна нощ.
Обедното слънце заливаше синкавото поле и стените на абатството с потоци ярка светлина. Пред портите се намираше широка разчистена площадка, на която вече се бе събрала тълпа придворни, които надигаха бутилки и се обзалагаха за изхода на дуела.
Пред портите, приличащи на каменни статуи на светци, чакаха абат Хулманан и десетина монаси. Крал Морлък бе възседнал преносимия си трон и гледаше мрачно; той не би благодарил на човека, който ще го лиши от полезните съвети на сър Уорис.
Прозвучаха фанфари. Айлък и Уорис излязоха напред. Двамата бяха облечени в леки ризи и шорти. И нищо повече. Един дворянин, назначен за Майстор на Смъртта, извърши ритуален обиск на съперниците за скрито оръжие или защитни пластини, после на висок глас зарецитира кодекса на дуелите. Като свърши взе възглавницата с лежащите на нея шпаги и я протегна на Уорис.
В такива мигове зрението и слухът придобиват необикновена острота. Айлъкси помисли, че може би различава всяка тревичка около себе си — сякаш мозъкът му, докато имаше тази възможност, събираше запаси информация за обкръжаващото го. Уорис, който се намираше само на десетина метра от него, му изглеждаше като великан.
— Нека Създателят защити правия!
Отново фанфарите просвириха. Дуелът започна.
Уорис започна да се приближава без да бърза. Айлък тръгна насреща му. Остриетата се кръстосаха и застинаха, като враговете се гледаха един друг.
— Защо правиш това? — запита беглецът на земен език. — Ако имаш идиотската надежда, че ще ме убиеш, забрави я. В къщи бях шампион по фехтовка.
— Шпагите са със секрет — каза Айлък с напрегната усмивка. — Какъв? Досети се сам!
— Предполагам, че знаеш, какво е наказанието за използуване на отрова? Изгаряне на клада… — в гласът на Уорис за миг се появи раздразнителност. — Защо не ме оставиш на мира? Какво те е грижа за това?
— Поддържането на мира е моята работа — отвърна Айлък. — Поне за това ми плащат заплата.
Уорис се озъби. Шпагата му стремително се метна напред. Айлък едва успя да отрази удара. Във въздуха се разнесе звън на тънка стомана.
Уорис сякаш танцуваше грациозно и агресивно, с изписана на лицето хладнокръвна решителност. Айлък отчаяно сечеше с шпагата като меч. Устата на Уорис се изкриви презрително. Той парира удара, направи крачка напред и Айлък усети болка в рамото. Тълпата се взриви от весели викове.
„Поне една драскотина! Една драскотина, преди да ме е промушил сериозно…“
По гърдите на Айлък потече нещо горещо. Раната бе повърхностна, нищо особено. Той си спомни, че е забравил да натисне копчето на дръжката на шпагата и направи това с проклятие. Очите му не успяваха да следят оръжието на Уорис. Усети още едно убождане. Уорис си играеше с него!
Противникът спокойно се отдръпна под одобрителните възгласи на аудиторията, докато Айлък си събираше силите. „Трябва да направя… дявол да го вземе, как се наричаше… измамно движение!“
Уорис се приближи до спрелия се Айлък. Патрулният направи неочаквано нападение, като се целеше в лявата ръка на противника си. Уорис блокира удара, но по някакъв начин острието на чуждата шпага успя да се промуши напред и да прободе леко противника в гръдта.
„Господи! Сега ми помогни! Дано издържа още няколко секунди!“
Стоманата се стрелна към гърлото му. Айлък едва успя да отбие удара отдолу. На бедрото му се появи бразда. Уорис отскочи назад, така си осигури повече пространство. Айлък направи същото. Най-после забеляза, как очите на калдонецът безпомощно се запътиха някъде настрани и острието на шпагата затрепера. Да придаде на зрелището повече правдоподобност, Айлък затича към противника си и му прободе мускула на ръката. Раната бе напълно безвредна, но кръвта ентусиазирано течеше. Уорис изтърва оръжието и се заклати, като Айлък едва отскочи настрана, когато едрото тяло полетя към земята.
Дворяните викаха. Крал Морлък ревеше. Майсторът на Смъртта изтича напред и блъсна Айлък настрани.