Сюзън Филипс
Да целунеш ангел
1.
Дейзи Девро бе забравила името на бъдещия си съпруг.
— Аз, Теодосия, взимам теб…
Прехапа долната си устна. Баща й ги бе запознал преди няколко дни: в онази ужасна утрин тримата отидоха да извадят разрешителното за брак и тогава тя за пръв път чу името му. Веднага след това онзи мъж замина и тя повече не го видя допреди няколко минути, когато слезе във всекидневната на къщата на баща си в Сентръл парк уест, където сега се осъществяваше тази импровизирана венчална церемония.
Баща й стоеше зад нея и Дейзи едва ли не усещаше как потреперва от неодобрение, но неговото неодобрение не представляваше за нея нищо ново. Той бе разочарован от нея едва ли не преди да се роди и независимо от всичките й усилия, тя изобщо не успя да промени мнението му.
Рискува един кос поглед към младоженеца, купен с парите на баща й. Жребец. Един много застрашителен жребец с този свой висок ръст, строен, жилав, а и с тези загадъчни кехлибарени очи. Майка й би го харесала много.
Лейни Девро почина предишната година при пожар на борда на яхта в обятията на двайсет и четири годишен рокпевец — звезда. Дейзи вече бе достигнала онова състояние, при което можеше да мисли за майка си без болка, усмихна се като осъзна, че мъжът, който сега стоеше до нея, щеше да е прекалено възрастен за майка й. Изглеждаше на около трийсет и пет, а Лейни обикновено туряше чертата до двайсет и девет години.
Косата му бе много тъмна, почти черна, а с фино изрязаните си черти лицето му можеше да мине за твърде хубаво, ако не бе силната му челюст, да не говорим за плашещата му навъсеност. Мъже с такава брутална красота допадаха на Лейни, но Дейзи предпочиташе по-старите, по-консервативни типове. И не за пръв път от началото на церемонията й се дощя баща й да бе избрал някой, който да не е толкова застрашителен.
Опита се да се успокои, като си напомни, че нямаше да й се наложи да прекара повече от няколко часа в компанията на новоизпечения си съпруг. Веднага щом успее да му изложи плана си, всичко това ще е свършило. За нещастие планът й предвиждаше да наруши свещения обет, който й предстоеше да поеме, а тъй като не бе човек, който лесно да поема обети — особено пък брачен, — тя си помисли, че тъкмо гузната й съвест бе причинила тази засечка в паметта.
Започна изречението отново, с надеждата, че името му ще прескочи неочаквано появилата се бариера в паметта й.
— Аз, Теодосия, вземам теб…
Но гласът й отново стихна.
Младоженецът дори не я погледна, камо ли да й помогне. Гледаше право пред себе си и безкомпромисните черти на профила му я накараха да настръхне. Той току-що бе изрекъл своята клетва и бе споменал името си, но безизразният му глас само бе увеличил пълното й емоционално объркване, затова не бе успяла да възприеме и запомни името му.
— Александър — изплю най-сетне името баща й зад нея и Дейзи усети по тона му, че го бе произнесъл през стиснати зъби. За един мъж с реномето на най-изтъкнат американски дипломат той очевидно не проявяваше голямо търпение към нея.
Тя заби нокти в дланите си и си рече, че просто няма друг избор.
— Аз, Теодосия… — пое дълбоко дъх, — вземам теб, Александър — отново пое дъх, — за свой законен и заникога съпруг.
Чак като чу как мащеха й Амелия ахна, тя разбра какво бе казала.
Жребецът обърна глава и я погледна отвисоко. Повдигна въпросително една черна вежда, сякаш не бе сигурен дали бе чул правилно. Свой законен и заникога съпруг. Обади се чувството й за хумор и усети как ъгълчетата на устните й потрепнаха.
Тъмните му вежди се сбраха и дълбоките му очи я изгледаха без капчица веселост. Очевидно жребецът нямаше нейния проблем с неуместното лекомислие.
Тя преглътна малката топка на истерия, заседнала в гърлото й, и продължи смело напред, без да се поправи. Поне в тази част от обета си щеше да бъде честна, защото той определено щеше да бъде неин съпруг заникога. В този момент блокажът в паметта й се стопи и фамилното му име изплува. Марков. Александър Марков. Още един от руснаците на баща й.
Като бивш посланик в Съветския съюз, баща й, Макс Петроф, поддържаше близки връзки с руската общност — и тук, и в чужбина. Страстта му към родината на предците си личеше дори и в подредбата на стаята, в която сега стояха: с яркосините й стени, тъй разпространени в онази страна, с кахлената печка с жълти плочки, с многоцветния килим на пода. В ореховия шкаф вляво от нея се съхраняваха кобалтовосини руски вази, както и кристални и порцеланови съдове от Императорските работилници в Санкт Петербург. Мебелите бяха от стила арт деко и от осемнайсети век — смесица, която кой знае защо не дразнеше.