Хедър ококори очи.
— Никой вече не чака докато се омъжи.
— Аз изчаках.
— Да, но ти си…
— Глупачка ли?
— Да. Но добра. — Очите й се разшириха и за първи път от известно време Дейзи забеляза известно оживление, изписано по лицето й. Остави колата си. — О, Господи, не гледай!
— Какво?
— Към вратата. До вратата. Момчето, дето ме чака да ме заговори вчера след представлението. Току-що влезе. Той е… о, Господи, много е готин.
— Къде?
— До касата. Не гледай! С черните тениска и шорти. Побързай, но гледай да не забележи, че го гледаш.
Дейзи отправи небрежен поглед към касата. Забеляза един тийнейджър, който четеше менюто. Беше приблизително на същата възраст като Хедър, с рошава кестенява коса и очарователно занесено изражение на лицето. Дейзи бе доволна, че за пръв път Хедър реагираше като нормално девойче, вместо като човек, върху чиито плещи се е стоварил целият свят.
— Ами ако ме види? — изстена Хедър. — Ох, мамка му! Косата ми.
— Не ругай. А пък косата ти изглежда добре.
Хедър наведе глава и Дейзи разбра, че момчето идваше към тях.
— Здрасти.
Хедър реши, че тъкмо сега трябва да разбърка леда в колата си — преди да вдигне глава.
— Здрасти.
И двамата се изчервиха и Дейзи забеляза, че търсеха да кажат нещо остроумно. Момчето най-сетне се престраши.
— Какво става?
— Нищо.
— Днес, ъ-ъ-ь, там ли ще си? Искам да кажа в цирка, де.
— Да.
— Добре.
— Да, там ще бъда.
Последва дълга пауза, нарушена този път от Хедър.
— Това е Дейзи. Сигурно я помниш от представлението и така нататък. Тя е най-добрата ми приятелка. Дейзи, запознай се с Кевин.
— Здравей, Кевин.
— Здрасти. Аз, ъ-ъ-ъ, харесахте ми в представлението.
— Благодаря.
След като изчерпи тази тема, той се обърна отново към Хедър.
— Аз и онова момче Джеф — не го познаваш, но е много готин, мислехме си да се позавъртим към цирка.
— Добре.
— Може и да се видим.
— Аха. Ще бъде готино.
Мълчание.
— О’ кей, ще се видим.
— Да, добре.
Докато той се отдалечаваше, на лицето на Хедър се появи замечтано изражение, последвано почти моментално от съмнение.
— Мислиш ли, че ме харесва?
— Определено.
— И какво ще правя, ако ме покани да излезем довечера или между двете представления? Знаеш, че татко няма да ме пусне.
— Ще трябва да кажеш на Кевин истината. Че баща ти е много строг и не ти позволява да излизаш с момчета, докато не навършиш трийсет години.
Хедър отново извъртя очи, но Дейзи не се поддаде.
Обмисли дилемата на Хедър. Хубаво щеше да е за нея да изживее едно романче, макар и мимолетно. Необходимо й бе поне известно време да се държи като нормално девойче, а не като човек, изтърпяващ наказание. И все пак, Хедър бе права — Брейди щеше да се възпротиви.
— А защо не поразведеш ти Кевин? Ще му хареса. Сетне ако седнете около камионите, баща ти ще може да те държи под око, но въпреки това ще си бъдете насаме.
— Това може и да мине. — Сбърчи чело в умолително изражение. — Ще поговориш ли с татко, та да не ме постави в неудобно положение.
— Ще поговоря.
— Да не вземе да изтърси нещо глупаво пред Кевин. Моля те, Дейзи.
— Ще се постарая.
Тя сведе глава и бръкна с пръст в празната кутийка на пържените картофи. Раменете й отново хлътнаха и Дейзи забеляза как чувството за вина пак я обзема.
— Като си помисля какво ти сторих, се чувствам такова лайно — исках да кажа негодница! — Вдигна глава. — Знаеш, че съжалявам, нали?
— Да.
Не знаеше как да й помогне. Хедър се опитваше да изкупи вината си по всички познати ней начини. Единственото, което не бе направила, бе да признае истината пред баща си и Дейзи не искаше тя да го прави. Отношенията между Хедър и Брейди и без това бяха трудни, а едно признание щеше да ги усложни допълнително.
— Дейзи, аз никога… искам да кажа, че онова с Алекс се случи само защото бях незряла. Той бе много мил с мен, но аз повече не съм го сваляла и изобщо… ако се безпокоиш за това.
— Благодаря ти, че ми каза.
Дейзи се зае да прибере остатъците от яденето, та да не забележи Хедър усмивката й. Девойчето сбърчи нос.
— Не се обиждай, Дейзи, той е секси и така нататък, но наистина е стар.
Дейзи едва не се задави.
Хедър погледна към касата, където Кевин най-сетне даваше поръчката си.
— Той е толкова готин.
— Алекс ли?
Хедър я изгледа ужасена.
— Не! Кевин!
— Аха. Е, Алекс не е Кевин, това е сто на сто сигурно.
Хедър кимна важно.
— Сигурно е.
Този път Дейзи не можа да се сдържи. Засмя се и за нейна радост Хедър я последва.
Когато се върнаха на площадката, Хедър отиде да тренира с Шеба. Дейзи прибра продуктите, които бе купила, и подреди лакомствата за животните; беше благодарна, че Алекс нито веднъж не протестира за тези допълнителни разходи към сметката им за храна. Сега, след като знаеше, че бе само един беден университетски преподавател, тя се опитваше да бъде още по-пестелива, но по-скоро би отрязала от своите разходи, отколкото от покупките за животните.