Тя рече:
— Позволих ти да го направиш, само за да не нараниш Хедър.
— Как ли не!
— Това бе единственият начин, който можах да измисля, за да се поохлади малко умът ти.
— Лъжкиня. Нуждаела си се от жребец. Всички знаят колко много се нуждае малката Шеба от жребец.
— Ти не си никакъв жребец, а жалко подобие.
— Алекс бе единственият мъж, когото си пожелавала за нещо повече от жребец, нали? Жалко, че не ти отвърна със същото.
— Мразя те.
Така продължиха, наранявайки се, наказвайки се, но в един момент злобните думи пресекнаха. Притиснаха се силно, едновременно се възпламениха и в един разтърсващ миг светът престана да съществува и за двама им.
След това тя се опита да се изплъзне от леглото, но той не я пусна.
— Постой, миличка. Само за малко.
И за пръв път острият й език замлъкна и тя се сгуши в обятията му. Кичури червенокестенява коса, досущ като копринени панделки се пръснаха по гърдите му. Усети я как потреперва, като проговори.
— Сега Дейзи ще се превърне в героиня.
— Заслужава го.
— Мразя я. Мразя и него.
— Те нямат нищо общо с теб.
— Не е вярно! Не разбираш. Когато всички я мислеха за крадла, нещата бяха наред. Но не и сега. Сега той ще си мисли, че е победил.
— Остави това, миличка. Просто го остави.
— Не се боя от теб — рече предизвикателно тя.
— Знам, че не се боиш. Знам.
— Не се боя от нищо.
Той я целуна по слепоочието и не я упрекна за лъжата. Боеше се и още как! Кой знае по каква причина кралицата на арената вече не знаеше коя е всъщност и това я плашеше до смърт.
Алекс гледаше без да вижда към затъмнената витрина на магазина Холмарк. Три врати по-надолу светеше изпод входа на малка пицария, а до нея уморено мигаше неоновата реклама на ателие за химическо чистене. Отдавна бе престанал да държи карез на Дейзи за кражбата на парите, но изобщо не повярва, че бе невинна. И сега трябваше да приеме факта, че сам бе участвал в ужасната несправедливост, извършена спрямо нея.
Защо не й повярва? Гордееше се, че е справедлив, но бе толкова сигурен, че отчаянието й я бе подтикнало към кражбата, че дори не се и усъмни. А би трябвало да знае, че силният й морал никога не би й позволил да открадне.
Тя се размърда до него.
— Ще вървим ли?
Не искаше да го придружи в тази нощна разходка по пустата търговска улица, граничеща с цирковата площадка, но той не бе готов да се прибере в ограниченото пространство на фургона и бе настоял да се поразходят. Извърна се от изложените порцеланови ангелчета и фотоалбуми, усети напрегнатостта й и разбра колко бе обезпокоена.
Синьо-черни къдрици се виеха около бузите й, устните й бяха тъй меки и уязвими. Изпита благоговение, че тази сладка, малка главица с желязна воля, му принадлежеше.
— Защо не ми каза за Хедър?
— Можем да поговорим за това по-късно.
Погледът й нетърпеливо пробяга по улицата и тя отново се опита да се отдръпне от него.
— Чакай.
Хвана я нежно за раменете, но тя потропа с крак като ядосано хлапе.
— Пусни ме веднага! Не биваше да позволяваш Брейди да я отведе така. Знаеш колко бе ядосан. Ако я нарани…
— Искрено се надявам да й насини дупето.
— Как можа да го кажеш? Та тя е само на шестнайсет, а това лято бе ужасно за нея.
— И за теб не бе кой знае колко розово. Как можеш да я защищаваш, след като е постъпила така?
— Това не е важно. Онова, което преживях, ме закали, а аз имах нужда от това. Защо му позволи да я отведе, след като бе толкова ядосан? Ти на практика му разреши да постъпи жестоко с нея. Очаквах съвсем друго от теб, Алекс, наистина. А сега, те моля, умолявам те! Пусни ме да ида и да се убедя, че тя е добре.
Умолявам те! Дейзи изричаше тези думи непрекъснато. Същите думи, които бяха отровили духа на Шеба Куест преди две години, когато молеше за любовта му, Дейзи ги произнасяше с лекота и дори без да се замисли. Сутрин, захапала четката за зъби ще му извика от банята: Кафенце! Моля те! Умолявам те! Предишната нощ го погъделичка по ухото с тихия си, зноен шепот: Люби ме, Алекс. Умолявам те! Сякаш имаше нужда да го умоляват.
Ала молбите изобщо не заплашваха гордостта на Дейзи. Това бе просто начинът й на общуване и ако той бе толкова глупав да ги приеме за унизителни, то тя го поглеждаше с онзи тъй добре познат му снизходителен поглед и му казваше да престане да се прави на важен.