— Радвам се. Тази мисъл не е никак приятна.
Той я погледна, прочете в очите му безпокойство.
— Знам какво искаш да кажа, но не мога още да го направя. Дай ми още малко време, а?
Тя кимна с пресъхнало гърло.
Той я гледаше изплашен, като диво животно, докарано твърде близо до хората.
— Нека просто се наслаждаваме ден за ден.
Тя разбра, че най-лошото нещо, което можеше да направи, бе да му внуши чувството, че е попаднал в капан; а фактът, че вече не настояваше, че бракът им ще свърши след два месеца, я окуражи да изчака малко по-дълго.
— Разбира се.
Той се надигна и се облегна на възглавниците върху таблата.
— Знаеш, че си най-доброто нещо, което ми се е случвало, нали?
— Знам, разбира се.
Той се засмя, напрежението изглежда го напусна. Тя се обърна по корем, надигна се на лакти и разроши космите на гърдите му.
— Екатерина Велика не е ли също от Романови?
— Да.
— Четох някъде, че имала похотлив характер.
— Имала е куп любовници.
— И маса власт.
Тя се наведе и захапа лекичко мускула на гърдите му. Той подскочи и затова тя отново го ухапа.
— Ох! — Хвана брадичката й и я надигна. — Какво точно става сега в непочтеното ти мозъче?
— Просто си представих всички онези силни мъже, принудени да коленичат пред Екатерина Велика.
— Аха.
— И принудени да й служат. Да й се подчиняват.
— Охо.
Докосна с устни устните му.
— Твой ред е да бъдеш роб, момченце.
В първия момент изглеждаше слисан, но сетне въздъхна така, сякаш въздишката идеше от дън душата му.
— Мислех си, че току-що съм умрял и вече съм на небето.
21.
Алекс бе невъзможен цяла седмица. Откак бяха вечеряли навън и се върнаха да изиграят еротичната си игра, непрекъснато търсеше поводи да се скарат, а сега й се озъби, докато бършеше с ръкав потта от челото си.
— Не можа ли да заредиш малко бензин, когато отиде на пазар в града?
— Извинявай, не забелязах, че е свършил.
— Никога не забелязваш — рече войнствено той. — Да не мислиш, че пикапът върви с вода?
Тя стисна зъби. Изглежда онази нощ се бе приближил твърде много до нея и сега се нуждаеше да се дистанцира. Дотук тя успяваше да отблъсне всички гранати, които мяташе в окопите й, но й ставаше все по-трудно да се овладява. И сега се наложи да потърси разумния тон.
— Не знаех, че си искал аз да заредя. Досега винаги зареждаше ти.
— Да, но ако си забелязала, напоследък съм доста зает. Имаме заболели коне, кухненската палатка се подпали, а сега ме изнудва един санитарен инспектор, който заплашва да ни друсне маса глоби, които не заслужаваме.
— Знам, че ти е много напрегнато. Само ако бе споменал, с удоволствие щях да заредя.
— Да, добре. Колко пъти си зареждала сама?
Тя преброи наум до пет.
— Николко. Но ще се науча.
— Не си прави труда. — И си тръгна.
Тя не можеше повече да сдържи езика си. Сложи ръка на хълбок и извика подире му:
— Приятен ден и на теб!
Той спря, обърна се и я погледна с най-мрачния си поглед.
— Не ме предизвиквай.
Тя скръсти ръце на гърдите си и потропна с гуменка в праха. Това, че бягаше от възела от чувства, с който не знаеше как да постъпи, не означаваше, че трябва да стоварва объркването си върху нея. От дни се опитваше да бъде търпелива, но стига толкова.
Той сви устни и тръгна към нея.
Тя заби пети в праха и не помръдна.
Той спря пред нея, нарочно се възползва от ръста си, за да я сплаши.
Трябваше да признае, че го правеше добре.
— Да нямаш проблем с нещо? — излая той. Въпросът му бе смехотворен, усмивката й бе донякъде игрива.
— Ако някой някога ти каже, че си хубав, когато си ядосан, не му вярвай, лъже те.
Лицето му пламна и в първия момент тя си помисли, че ще избухне. Вместо това я повдигна за лактите и я опря на павилиона за захарен памук. Сетне я целуна — толкова силно, че тя остана без дъх.
Когато най-сетне я пусна на земята, изглеждаше в още по-лошо настроение, отколкото преди целувката.
— Извинявай! — извика й.
Не бе впечатляващо като извинение, а докато се отдалечаваше, повече приличаше на разбеснял се тигър, отколкото на покаял се съпруг. Макар и да знаеше, че страда, тя почти бе изгубила търпението си. Защо правеше всичко толкова трудно и за двама им? Защо не можеше простичко да признае факта, че я обича?
Спомни си уязвимостта, която бе съзряла в очите му в онази нощ, когато я бе помолил за още малко време, подозираше, че се боеше да даде точно определение на онова, което изпитваше към нея. Конфликтът между емоциите му и онова, което смяташе, че е, го разкъсваше вътрешно.
Тъкмо това си повтаряше и тя непрекъснато, може би защото другата алтернатива — че би могъл изобщо да не я обича — бе непоносима, особено след като още не му бе казала за детето.