И сега тази любов бе въплътена в детето, което растеше в утробата й. Детето, което той не желаеше. Детето, за което копнееше с всяка фибра на тялото си, с всеки удар на сърцето си.
Какво бе сторил той? Как щеше да я спечели отново? Изви глава към фургона, надяваше се светлината да го призове, но прозорчето оставаше тъмно.
Трябваше да я спечели отново, да я накара да прости грозните думи, които й бе изрекъл. Беше сляп и арогантен, толкова обсебен от миналото, че се бе отвърнал от бъдещето. Беше я предал по начин, който никой обикновен човек не би простил.
Ала Дейзи не бе обикновена. Да обича за нея бе тъй естествено, както и да диша. Не бе в състояние да потисне любовта, тъй както не можеше да нарани нарочно някого. Ще трябва да се предаде на милостта на нейното благородство и великодушие. Ще й разкаже за всичко онова, което изпитва, и ако не се смили, ще й напомни за онзи свещен обет, който бяха поели. Ще заиграе на струната на съчувствието й, ще я притисне, ще я люби дотогава, докато не забрави, че я бе предал. Ще й напомня, че и тя вече е от семейство Марков, а жените от това семейство не изоставят мъжете си, дори и онези, които не ги заслужават.
Прозорчето на фургона бе още тъмно. Реши, че за нея ще е по-добре да поспи, да се възстанови, ала като дойде утрото, той ще направи всичко, за да я спечели отново.
Публиката напусна шапитото и той се зае с работа. След като демонтираха голямата палатка, той изпита желанието да й докаже любовта си, да й даде осезаем знак, че всичко помежду им вече ще е по-различно. Погледна тъмното прозорче на фургона и хукна към пикапа си. Десет минути по-късно откри денонощен магазин.
Изборът не бе голям, но ръцете му се изпълниха с всичко онова, което успя да открие: детски бисквити във формата на животинки, синя пластмасова дрънкалка и пухкаво жълто пате, издание с меки корици на книгата на доктор Спок, биберон с щампован върху него клепоух заек, плодов сок, кутия овесена каша — тя трябваше да се храни по-добре.
Забърза към цирка с покупките си. Торбата се скъса, като я дръпна от седалката, но задържа всичко с едрите си длани и изтича към фургона. Като види всичко това, тя ще разбере какво означава за него. Какво означава бебето им. Ще разбере колко много я обича.
Изтърва дрънкалката, докато завърташе топката на бравата. Тя отскочи от металното стъпало и се търколи в тревата. Той се втурна вътре.
Дейзи я нямаше.
22.
Макс Петроф изгледа сърдито Алекс.
— Защо си губиш времето да я дириш тук? Казах ти, че ще ти се обадя, ако ни потърси.
Алекс зяпаше разсеяно през прозореца, който гледаше към Сентръл парк и търсеше подходящ отговор. Не си спомняше кога за последен път бе ял като хората или бе спал повече от няколко часа, само за да подскочи като ужилен. Стомахът му го безпокоеше, отслабнал бе, знаеше, че изглежда ужасно.
Минал бе цял месец, откакто Дейзи бе избягала, а той не бе и на крачка по-близо от откриването й, отколкото бе и в нощта, когато тя изчезна. Тръгваше подир поредната следа, не участва в безброй представления, ала нито той, нито детективите, които бе наел, откриха нещо.
Макс му бе дал списък с имената на хората, с които Дейзи би могла да влезе във връзка, и Алекс бе разговарял с всички тях, ала тя бе потънала сякаш вдън земя. Молеше се само ангелските й криле да я задържат да не падне.
Обърна се бавно към Макс.
— Мислех си, че може да си пропуснал нещо. Когато замина, тя нямаше повече от сто долара в себе си.
Амелия се обади от дивана.
— Но наистина, Алекс, би ли допуснал, че Макс ще скрие от теб някаква информация, след всичко онова, което направи, за да ви събере двамата?
Дяволитият маниер на Амелия винаги го предизвикваше да рече нещо солено, а сега, след като нервите му бяха изтънели до скъсване, той не можа да скрие неприязънта си.
— Работата е там, че жена ми изчезна и както изглежда никой не знае абсолютно нищо за това.
— Успокой се, Алекс. Ние сме не по-малко разтревожени от теб.
— Ако питаш мен — рече Амелия, — трябва да разпиташ онзи работник, който я е видял последен.
Алекс бе въртял Ал Портър на шиш, докато не се убеди, че старикът нямаше какво повече да му каже. Докато Алекс предприемаше глупавото си пътуване до денонощния магазин, Ал видял Дейзи да спира на автостоп един от онези грамадни камиони. Била облечена в дънки и носела малката пътна чанта на Алекс.
— Не мога да повярвам, че е тръгнала на стоп — рече Макс. — Биха могли да я убият.
Ужасяващата възможност бе измъчвала Алекс цели три дни, докато Джак не се втурна в Червения фургон с новината, че току-що бил говорил с Дейзи по телефона. Обадила се да пита дали животните в менажерията били добре. Джак се опитал да измъкне от нея къде се намира, но тя му затворила. Не попитала изобщо за Алекс.