Тогава той изруга, че обстоятелствата му бяха попречили да е във фургона, когато се бе обадила. Сетне си спомни, че половин дузина пъти телефонът бе звънял, но като вдигнеше слушалката, отсреща прекъсваха. Сигурно е била тя. Чакала е да вдигне някой друг, за да не се налага да разговаря с него.
Макс закрачи из стаята.
— Не разбирам защо полицията не се заеме по-сериозно.
— Защото е изчезнала по своя воля.
— Но оттогава би могло да й се случат маса неща. Тя е абсолютно неспособна да се погрижи сама за себе си.
— Не е вярно. Дейзи е умна и не се бои от тежка работа.
Макс пропусна забележката му покрай ушите си. Въпреки инцидента със Синджун, на който бе свидетел, той все още смяташе дъщеря си за неспособна и лекомислена.
— Имам някои приятели във ФБР и е крайно време да ги потърся за помощ.
— Стотици свидетели видяха какво се случи на арената онази вечер. Полицията смята, че е имала предостатъчно причини да изчезне.
— Това е било нещастен случай, а при всичките й недостатъци, Дейзи не е отмъстителна. Никога не би ти държала карез за това. Не, Алекс. Тук има нещо гнило и повече няма да те оставя да ме разубеждаваш. Днес ще позвъня във ФБР.
Алекс не бе казал на Макс цялата истина; чак сега разбра защо се бе почувствал длъжен днес да дойде тук. Като не разкриваше цялата истина, той задържаше информация, която би могла да подскаже допълнително на Макс или Амелия къде евентуално би могла да отиде Дейзи. Не му бе никак хубаво да разкрие такива грозни факти за себе си, но гордостта му не бе толкова важна, колкото безопасността на Дейзи и благополучието на детето му.
Обърна се към по-възрастния мъж и едва сега забеляза колко бе остарял Макс през последния месец. Изгубил бе дори част от осанката си на дипломат. Движенията му бяха по-бавни, гласът му — по-малко твърд. Алекс реши, че по своему, тесногръдо и разсъдливо, Макс наистина обича Дейзи и също страда.
Погледна сребърния самовар, който бе открил за него в една парижка галерия. Беше проектиран от Пиер Карл Фаберже за цар Александър Трети и бе инкрустиран с двуглавия руски имперски орел. Търговецът бе казал на Алекс, че бил направен през 1886-а, но детайлите в изработката му подсказваха, че можеше да се датира по-скоро към 1890-а.
Да размишлява за гениалността на Фаберже беше далеч по-лесно, отколкото да мисли какво трябва да каже на Макс. Мушна ръце в джобовете на панталоните си, сетне ги извади. Прокашля се.
— Дейзи има по-съществена причина да е разстроена от случилото се с камшика.
Старикът веднага наостри уши.
— О, така ли?
— Бременна е.
— Нали ти казвах! — рече Амелия.
Макс и Амелия се спогледаха заговорнически и Алекс веднага застана нащрек. Макс я погледна гальовно.
— Вярно е, каза ми, каза ми, мила моя.
— А пък Алекс е реагирал лошо, като е научил.
Амелия бе досадна, но не бе глупава и болката му отново се появи — остра и силна.
— Държах се лошо — съгласи се Алекс.
Амелия погледна самодоволно мъжа си.
— Казах ти също, че и това ще се случи.
Алекс преглътна тежко, преди да изрече грозните думи.
— Казах й да направи аборт.
Макс стисна устни.
— Не си го направил!
— Не би могъл да ме обвиниш с думи, с които вече да не съм се самобичувал.
— И все още ли мислиш по същия начин?
— Разбира се, че не — намеси се Амелия. — Достатъчно е само да го погледнеш, за да разбереш. Чувството за вина е тъй видно, като лоша подстрижка. — Изправи се от дивана. — Закъснявам за козметичката си. Двамата ще трябва да се разберете сами. Моите поздравления, Алекс!
Алекс забеляза не само последните думи на Амелия, но и многозначителната й усмивка към Макс. Гледа подире й, докато не напусна стаята, убеден, че двамата криеха нещо важно от него.
— Права ли е Амелия? — попита Макс. — Промени ли мнението си?
— Когато изрекох онези думи, всъщност не ги мислех. Тя ме изплаши адски, адреналинът ми дойде множко. — Погледна изпитателно Макс. — Амелия не се учуди, че Дейзи е забременяла, а знаеше, че взема противозачатъчни хапчета. Защо?
Макс отиде до ореховия шкаф и се загледа през стъклените му вратички в колекцията си от порцелан.
— И двамата само се надявахме, това е всичко.
— Лъжеш, по дяволите! Дейзи ми каза, че Амелия й взела хапчетата. Кажи ми истината.
— Ами… направихме онова, което смятахме за най-правилно.
Алекс усети как го обгръща невероятен покой. Спомни си малките опаковки с хапчетата на Дейзи. Спомни си също, че не бяха покрити с фолио. В наши дни, когато почти всички дражета са в опаковки с фолио, нейните хапчета бяха просто поставени в кутийки, защитени само от капачето им.