Усети как нестихващата тежест в гърдите му се увеличи. Отново не бе повярвал на жена си и пак бе сгрешил.
— Ти си го планирал, нали? Така, както си планирал и всичко останало. Подменили сте хапчетата.
— Не разбирам за какво говориш.
— Как ли пък не разбираш! Истината, Макс! Искам цялата истина и то веднага.
Старикът щеше да се свлече на земята. Коленете му се подгънаха и той се отпусна на най-близкия стол.
— Не разбираш ли? Това бе мой дълг!
— Твой дълг! Разбира се, така е според теб. Не мога да си простя, че бях толкова глупав. Винаги съм знаел колко си обсебен от родовата история, но никога не ми е хрумвало, че ще направиш нещо подобно.
Стомахът му се сви от обзелата го горчивина. Още от самото начало той и Дейзи бяха не нещо друго, а марионетки в ръцете на обсебения от миналото Макс.
— Нещо какво? Господи, трябва да си ми благодарен. — Макс скочи от стола. Размаха показалец към Алекс. — За мъж, който е професионален историк, не схващаш изобщо значението на родословието. Ти си пра-правнук на последния цар!
— Аз съм Марков. Единствено родовата история на това семейство означава нещо за мен.
— Безполезна банда вагабонти. Вагабонти, чуваш ли ме? Ти си Романов и твой дълг е да имаш наследник. Но ти не искаше, нали така?
— Решението бе мое право, а не твое.
— Това е по-важно, отколкото каквато и да е прищявка.
— Когато тя ми каза, че е бременна, си помислих, че го е направила нарочно. Обвиних я в лъжа, негодник такъв!
Макс потрепна и изгуби част от позата на справедливо разгневен.
— Погледни от моята гледна точка. Разполагах само с шест месеца и трябваше да действам бързо. Макар и да съм искал да се влюбиш в нея, едва ли очаквах мъж с твоите интелектуални възможности да се заинтересува от едно тъй лекомислено същество като дъщеря ми другояче, освен сексуално.
На Алекс му се повдигна. Какво ли й е било на неговата интелигентна жена да бъде принудена да живее с баща, който изпитваше толкова нищожно уважение към нея?
— Онова лекомислено момиче е далеч по-умно и от двама ни.
— Не е необходимо да говориш учтивости.
— Не го и правя. Ти изобщо не познаваш дъщеря си.
— Знам, че не биваше да допусна този брак да свърши без да съм направил всичко, за да осигуря наследник на Романови.
— Нямаше право на такова решение.
— Не е съвсем така. В цялата си история представителите на фамилията Петроф винаги са се посвещавали на доброто на Романови, дори и когато те не са били съгласни.
Алекс погледна Макс и осъзна, че бащата на Дейзи не бе съвсем на себе си по тази тема. Макс може и да бе разумен мъж във всяко едно отношение, но не и по този въпрос.
— Няма да допуснеш родът да прекрати съществуванието си — рече Макс. — Не можех да го позволя.
Нямаше никакъв смисъл да спорят повече на тази тема. За Макс детето, което Дейзи носеше, бе просто една пионка, докато за Алекс то означаваше нещо по-различно и той изпита бащинския инстинкт да го защити.
— Какви хапчета вземаше? Какво й дадохте?
— Нищо, което да застраши бебето. Детски флуорни таблетки — това е. — Макс се строполи на стола. — Трябва да я откриеш, преди да е направила нещо глупаво. Ами ако реши да се избави от него?
Алекс се вторачи в стареца. Постепенно горчивината му бе заместена от съжаление, като си помисли само, колко години бе изгубил Макс, колко възможности бе пропилял, за да опознае забележителната си дъщеря.
— Нищо не би я заставило да го направи. Тя има кураж, Макс. И ще направи всичко необходимо бебето да бъде в безопасност.
Алекс пресрещна цирка на следващата сутрин, тъкмо когато първите камиони пристигаха на площадката в Чатануга. Със скъсяването на дните и приближаването на края на лятото циркът си проправяше път обратно на юг, към зимната си стоянка в Тампа, където щяха да изиграят последните си представления през октомври. Академичният му отпуск изтичаше чак през януари, преди да стане това, възнамеряваше да извърши някой проучвания в Украйна. Но сега вече не знаеше какво да прави. Без Дейзи не изпитваше желание за нищо.
Машинално огледа новата площадка и видя, че бе на хълмист терен, мястото едва стигаше да вдигнат шапитото. Очите му бяха замътени от умора, ала с удоволствие прие предизвикателството на трудния терен. Знаеше, че и така нямаше да успее да прогони мислите си за нея — нищо не помагаше — но поне времето щеше да мине по-лесно.
В тазсутрешния преход Трей шофираше пикапа му, но още не бе пристигнал, затова Алекс се запъти към кухненската палатка да изпие чаша горчиво и силно кафе, което да прогори нова дупка във и без това пламналия му стомах. Преди обаче да успее да напълни чашата си чу острото, настоятелно тръбене. Изруга под носа си и се запъти към слоновете.