— Ами, малко повече от гадже съм му… сигурна ли си за каишката?
— Не се безпокой. Франки на мравката път прави.
Шимпанзето изглежда изгуби интереса си към нея и Дейзи започна да се успокоява.
— Не съм гадже на Алекс.
— Струва ми се, че живеете заедно — рече Маделин.
— Така е. Аз съм му жена.
— Жена му ли?! — Джил издаде доволен писък и Дейзи усети как цялото й тяло се облива от топлина. — Ти и Алекс сте женени! Но това е чудесно!
Маделин погледна дружелюбно Дейзи.
— Ще се престоря на радостна, макар че сама го гоних повече от месец.
— Ти и още половината свят — засмя се Джил.
— Дей-й-й-зи!
Обърна се и видя Хедър, която я викаше от далечния край на площадката.
— Ей, Дейзи — извика девойката. — Алекс казва, че закъсняваш. Направо е бесен.
Дейзи се почувства неловко. Не искаше новите й приятелки да узнаят, че тя й Алекс съвсем не приличат на влюбени птички.
— Изглежда нервничи; май трябва да тръгвам. Радвам се, че се запознах с вас двете.
Усмихна се, обърна се и тръгна, но преди да е направила няколко крачки нещо я удари между плешките.
— Ох! — Обърна се и видя на земята до себе си наполовина изядената ябълка. Франк надаваше радости писъци, а Джил изглеждаше объркана.
— Извинявай — извика тя. — Не знам защо се държи така. Засрами се, Франки! Дейзи е наша приятелка.
Думите на Джил потиснаха желанието на Дейзи да удуши зверчето. Вместо това тя помаха на двете жени и тръгна към административния фургон. Мислено се поправи, спомни си, че трябваше да го нарича Червения фургон. Алекс й бе казал по-рано, че независимо от цвета им, винаги наричали така административните фургони на цирковете.
Хедър я настигна.
— Искам да ти кажа, че вчера не биваше да се държа тъй свински. Бях в лошо настроение.
На Дейзи най-накрая й се стори, че зърна криещата се зад зле подхождащата й фасада истинска личност.
— Няма нищо.
— Алекс наистина е адски ядосан. — Дейзи се учуди, че долови в тона на Хедър искрено съчувствие. — Шеба казва, че е такъв тип мъж, който не се задържа дълго при една жена, тъй че да не ти е кофти, когато… нали разбираш.
— Какво?
— Разбираш. Когато те зареже. — Въздъхна замечтана. — Но сигурно е адски готино да си му гадже, дори и за малко.
Дейзи се усмихна.
— Аз не съм му гадже, а съм му жена.
Хедър изведнъж спря, лицето й стана пепелявосиво.
— Не може да бъде!
Дейзи също спря и след като видя реакцията на момичето, го докосна загрижена по ръката.
— Алекс и аз се оженихме вчера сутринта, Хедър.
Тя се дръпна рязко.
— Не ти вярвам. Лъжеш! Казваш го, само защото не ме харесваш.
— Не лъжа.
— Алекс не се е оженил за теб. Той не би го направил! Шеба ми каза, че той никога няма да се ожени!
— Понякога нещата се променят.
За изненада на Дейзи очите на Хедър се напълниха със сълзи.
— Кучка! Мразя те! Защо не ми каза? Ненавиждам те, че така се подигра с мен!
Врътна се и изтича към фургоните.
Дейзи погледа подире й, опитваше се да отгатне причината за враждебността на момичето. Хрумна й едно-единствено обяснение. Момичето сигурно бе влюбено в Алекс. Дейзи изпита неочаквана и остра болка на състрадание. Спомняше си твърде добре какво бе да си девойче, без възможността да влияеш върху действията на възрастните около теб. Въздъхна и пое към Червения фургон.
Въпреки името си, административният фургон беше бял, напръскан с разноцветни звезди и надписа Братя Куест. За разлика от веселия екстериор, вътре бе мрачен и претрупан. Очукано метално писалище се зъбеше срещу малко диванче с натрупани върху нея хартии. Имаше няколко различни столове, стар шкаф за документи, зелена настолна лампа с нащърбен абажур. Алекс седеше зад писалището, в една ръка държеше клетъчен телефон, а в другата подложка за писане. Един поглед към буреносното му лице й бе достатъчен, за да установи, че Хедър й беше казала истината. Алекс бе адски ядосан.
Рязко прекъсна разговора си, изправи се и й заговори с тъй зловещо тих глас, че тя направо щеше да умре от страх.
— Когато ти кажа, че в точно определено време трябва да бъдеш някъде, искам да си там.
— Но аз закъснях едва с половин час.
Гласът му стана още по-тих.
— Нямаш си и представа от истинския живот, нали така, Дейзи? Това е работа, а не час при фризьорката и от сега нататък ще ти удържам по пет долара от заплатата за всяка минута закъснение.
Лицето й светна.
— Нима ще ми се плаща?
Той въздъхна.
— Разбира се, че ще ти се плаща. В случай, че започнеш да вършиш някаква работа. И не очаквай да можеш да си купиш със заплатата си диаманти. Надниците в цирковете са си все така ниски.