Той сложи ръце на хълбоците си и огледа мръсния плот, прашната маса и парчетата, останали от сватбената им торта.
— Мислех си, че ще изчистиш този фургон. Но той е още мръсен.
Тя стисна челюсти.
— Шкафовете са чисти.
— Кой го е еня за шкафовете? Не можеш ли поне едно нещо да направиш като хората?
Тя изобщо не помисли. Беше работила с часове, бракът й бе една подигравка, публично бе унизена от един мъж, който се бе заклел пред Бога да я обича. С рязко движение тя грабна остатъка от тортата и го запрати по него.
— Тъпанар такъв!
Ръцете му машинално се вдигнаха, за да се предпази, но не бе достатъчно. Тортата го улучи по рамото и се пръсна.
Тя гледаше поразията със смесица от любопитство и безразличие. Белият пълнеж се полепи по косата и веждите, дори и но миглите му. Шоколадови бучици полепнаха но брадата му и по ръкава на тениската му. Безразличието й изчезна изведнъж, когато видя как той почервенява.
Ще я убие!
Той вдигна ръка да изтрие очите си и в същото време пристъпи към нея. Тя направи крачка встрани и, възползвайки се от моментното му заслепяване, избяга през вратата.
Огледа се отчаяна: търсеше къде да се скрие. Шапитото бе свалено, по-малките палатки бяха изчезнали, повечето камиони бяха заминали. Прекоси тичешком поляна с изсъхнала трева и се мушна в тясното пространство между два фургона. Сърцето й щеше да изскочи от гърдите й. Как можа да го направи?
Подскочи, като чу мъжки глас и се притаи още по-навътре в сенките, но се блъсна в нещо твърдо. Без да погледне какво бе то, тя приклекна, опита се да успокои дъха си. Колко време щеше да му е необходимо да я намери? И какво ще направи тогава?
Зад нея, току до ухото й се чу изръмжаване.
Косата й настръхна, по гърба й потече ледена струйка. Обърна се. И се взря в чифт светлозлатисти очи.
Тялото й се парализира. Позна звяра. Разбра, че гледаше в очите на тигър. Но не бе в състояние да осмисли цялата реалност на положението.
Животното бе толкова близо, че можеше да усети дъха му върху лицето си. То оголи зъби — остри като шила, смъртоносни. Подуши миризмата му, долови как заплашителното му ръмжене се засили, как се надигна в зловещ, лаещ рев. Парализата й се стопи, когато животното отскочи назад от железните пръти, които ги разделяха.
Гърбът й се удари в нещо много твърдо и много човешко, но тя не можеше да откъсне очи от тигъра. В главата й кънтеше ужасен звън. В този миг звярът сякаш олицетворяваше всичкото зло на света и тя се усещаше така, сякаш цялата тази злост бе насочена към нея. В тази съдбоносна нощ в Южна Каролина тя като че наистина бе срещнала съдбата си.
Завъртя се, не можеше да понесе повече силата, която излъчваха онези златисти очи. И като потъна в онази солидна топлина, която се излъчваше зад нея, тя вече знаеше, че бе намерила убежище.
Сетне усети по бузата си размазания пълнеж от тортата. Страхът, изтощението, потресаващите събития през последните два дни я съкрушиха и тя изхлипа.
Ръката му, учудващо нежна, повдигна брадичката й. Взря се в още един чифт бледозлатисти очи, толкова подобни на тигровите, че имаше чувството, че бе попаднала от един звяр на друг.
— Синджун не може да те нарани, Дейзи. Той е в клетка.
— Няма значение!
Беше на ръба да изпадне в истерия. Не можеше ли да разбере, че клетката не би могла да я предпази от онова, което бе видяла в очите на тигъра?
Не, той не можеше да разбере и тя не би могла изобщо да му обясни онова мигновено усещане, че се бе изправила лице в лице със съдбата си. Отдръпна се от него.
— Извинявай. Прав си. Държах се глупаво.
— Не ти е за първи път.
Тя го погледна. Дори и опръскан с пълнежа на тортата, той изглеждаше жестоко великолепен и абсолютно ужасяващ. Досущ като тигъра. Откри, че се боеше от него по някакъв друг начин — не го разбираше напълно, само знаеше, че този страх бе с измерения, които далеч надхвърляха физическата заплаха. Беше трудно уловимо усещане, но тя се боеше, че той може да застраши душата й.
Стигнала бе до ръба на издръжливостта си. При тези прекалено големи промени и твърде остри конфликти тя бе изгубила борбеността си. Сякаш самите й кости бяха пропити от умора, не й стигаха сили дори да заговори.
— Предполагам сега ще ме заплашиш с нещо ужасно.
— Не мислиш ли, че го заслужаваш? Децата се замерят, възрастните — не.
— Прав си, разбира се. — Прокара трепереща ръка през косата си. — Какво ще последва, Алекс? Унижение? Тази вечер вече ми поднесе солидна доза от него. Какво ще кажеш за пренебрежение? Доста и от него. Отвращение? О, не, това няма да сработи. Вече съм безчувствена към него. — Замълча, запъна се. — Боя се, че този път си решил да се спреш на нещо съвсем различно.